Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Какво искаш?

— Както вече казах, граф Еолаир, безкрайно съжалявам. Но има някои неща, които би трябвало да узнаеш. Неща, които разбрах в последните мигове от живота на лейди Мейгуин.

„О, Бриниох да ме пази“, помисли изтощено графът.

Всичко на този свят му се струваше безсмислено, а и не би могъл да понесе повече ситски загадки.

— Уморен съм. А утре трябва да потеглим към Хернистир.

— Тъкмо затова искам да ти ги кажа сега — отвърна търпеливо Джирики.

Еолаир го изгледа за момент и помръдна рамене.

— Добре тогава. Казвай.

— Студено ли ти е? — Джирики зададе въпроса със загрижеността на някой, който, въпреки че не страда от капризите на стихиите, съзнава, че другите страдат. — Можем да отидем до някой от огньовете.

— Ще издържа.

Джирики кимна.

— Това парче камък са дали на Мейгуин Тинукеда'я, нали? Които вие наричате „домайни“?

— Да, подарък е от дуорите.

— Много прилича на големия камък, при който бяхме двамата с теб под планината в Мезуту'а — Къса, Главния свидетел. Щом докоснах малкия камък, почувствах много от мислите на Мейгуин.

Еолаир се разтревожи от представата, че безсмъртният е бил с Мейгуин през последните й мигове по начин, невъзможен за него.

— А не можеше ли да оставиш мислите й на мира — да ги отнесе със себе си в гроба?

Ситът се подвоуми.

— Трудно ми е. Не искам да те заставям, но има неща, които трябва да узнаеш, поне така мисля. — Джирики отпусна дългите си пръсти върху ръката Еолаир. — Аз не съм ти враг, Еолаир. Всички ние сме заложници на капризите на някаква безумна сила. — Той пусна ръката му. — Не мога да твърдя със сигурност, че разбрах всичко, което тя почувства и си помисли. Пътеките на Пътя на сънищата — които свидетели като дуорския камък разбулват — са много объркани напоследък и много опасни. Спомняш си какво се случи, когато докоснах Къса. Нямах особено желание да рискувам по другите пътеки, но почувствах, че ако има възможност да помогна, трябва да го направя.

Ако Еолаир го беше чул от простосмъртен, казаното би му прозвучало егоистично, но в сита имаше нещо, което предполагаше почти умопомрачителна откровеност, и раздразнението на графа утихна.

— Сред тази неразбория от мисли и чувства — продължи Джирики — разбрах със сигурност две неща или почти съм относително убеден, че ги разбрах. Убеден съм, че накрая лудостта й я изостави. Не познавах Мейгуин, която си познавал ти, затова не мога да съм сигурен, но мислите й изглеждаха ясни и избистрени. Мислеше за теб. Усетих го много силно.

Еолаир отстъпи крачка назад.

— Наистина? Не ми го казваш, за да ме успокоиш, както майка би успокоявала детето си?

Върху безизразното лице на сита се изписа изненада.

— Имаш предвид умишлено да ти казвам нещо, което не е вярно? Не, Еолаир. Ние не постъпваме така.

— Мислела е за мен? Горката! А аз нищо не можах да направя за нея. — Очите на графа отново се напълниха със сълзи, но той изобщо не направи опит да ги скрие. — Това не е никаква утеха, Джирики.