Съдбовният кораб [bg]

— Лесно е да се каже! — протръби гневно една оранжева змия. — Но е по-трудно да се изживее. Зимата е тук, прорицателко, и е може би последната, която някога ще видим. Ти не можеш да ни водиш — светът се е променил твърде много. Да отидем отново на север без сигурен водач ще означава да умрем. Какъв действителен избор имаме, освен да избягаме в топлите земи? Следващият път, когато се върнем, от нас ще е останало много по-малко. И какво ще помним? — Оранжевата извъртя глава, за да се вгледа студено в кораба. — Нека го убием. Това е малка цена за спасението ни.

— Малка цена! — съгласи се продълговата червена змия. — Този кораб, който не може да ни даде отговори, който дори не претендира за име между нас, е малка цена за спасението на целия ни вид. Помнещата сама го каза. Когато убиваме, го правим, защото така сме решили. Убиваме за себе си. Това наистина ще бъде за нас, ако смъртта му откупи оцеляването на всички ни.

— От човеците ли откупваме живота си, като плащаме с кръвта на един от нашите? Не мисля! — Змията на жълти петна, която оспори тези думи, го направи с настръхнала грива. Междувременно се приближаваше към червената змия. — Какво ще последва? Човеците ще ни заповядат да се обърнем едни срещу други ли? — В израз на презрение, провокаторът отърси вцепеняващи токсини от гривата си върху червената.

Дългата червена змия отвърна с рев, като тръскаше глава и бясно разпръскваше отрова върху стоящите наблизо. Двете змии се вкопчиха в схватка почти моментално, като се обвиха една друга и заизпускаха пръски след пръски отрова. Други се спуснаха да се включат в противоречието. Част от носещите се токсини удари един от огромните сини, който реагира рефлексивно със собствена жилеща струя. Обезумял от болка, към него се приближи зелен и го обви. Схватките им разбуниха водата около тях до бяла пяна, което накара по-малките змии да се сблъскат с останалите, които запръскаха или защракаха в отговор. Хаосът се разпростря.