Зовът на барабана [bg]

— Ясно — казах, примирено. — Заразен си. Най-добре ела в къщата, за да мога да се грижа по-лесно за теб.

— Имам морбили? Ще умра ли? — попита той. Изглеждаше само леко заинтригуван, вниманието му бе концентрирано в някакъв вътрешен образ.

— Не — казах делово, надявах се да съм права. — Но се чувстваш доста зле, нали?

— Главата малко ме боли. — И сама виждах това; веждите му бяха смръщени и той беше присвил очи дори при слабата светлина от свещта ми.

Все пак можеше да ходи и това беше добре, помислих си, докато го гледах как слиза нестабилно по стълбата от тавана. Макар и кльощав, той беше почти с двайсет сантиметра по-висок от мен и поне с петнайсет килограма по-тежък.

До хижата имаше двайсетина метра, но Иън трепереше от изтощение, когато влезе вътре. Лорд Джон седна и понечи да стане от леглото, но аз му махнах да ляга отново.

— Стойте там — казах и настаних Иън на един стол. — Аз ще се справя.

Бях спала на ниското легло. То вече беше застлано с чаршафи, завивки и възглавница. Събух бричовете и чорапите на Иън и веднага го накарах да легне. Той беше зачервен, с потни бузи, и изглеждаше много по-зле, отколкото в сумрачния таван.

Отварата от върбова кора, която бях оставила да се кисне, бе тъмна и ароматна; готова за пиене. Излях я внимателно в чаша и погледнах към лорд Джон.

— Трябваше да е за вас — казах аз. — Но ако можете да почакате…

— Разбира се, дайте я на момчето — махна той с ръка. — Аз мога да почакам. Да помогна ли някак?

Мислех си да му кажа, че ако наистина иска да помогне, може да ходи до нужника, вместо да използва нощното гърне, което трябваше да изхвърлям, но виждах, че още не е в състояние да обикаля сам в нощта. Не исках да обяснявам на младия Уилям, че съм позволила единственият му жив родител — или поне той така си мислеше, — да бъде изяден от мечки или да хване пневмония.

Затова само поклатих любезно глава и коленичих до ниското легло, за да дам отварата на Иън. Той явно имаше все пак сили, за да прави физиономии и да се оплаква от вкуса, което сметнах за добър знак. Все пак главоболието му явно беше много силно; бръчката между веждите му не изчезваше, сякаш беше издълбана с нож.

Седнах на леглото му и сложих главата му в скута си, като леко масажирах слепоочията. После притиснах палци над очите му и ги прокарах по веждите. Той издаде тих стон, отпусна се и главата му натежа на бедрото ми.

— Просто дишай — казах аз. — Не се тревожи, ако отначало малко те боли, това означава, че съм напипала правилното място.

— Добре — промърмори леко завалено. Ръката му стисна китката ми, голяма и много топла. — Така прави китаецът, нали?

— Точно така. Така правеше И Тиен Чо — господин Уилъби — обясних на лорд Джон, който ни гледаше смръщен от объркване. — Това е начин да се облекчи болката чрез натиск на някои точки от тялото. Много помага при главоболие. Китаецът ме научи.

Усетих известна неохота у лорд Джон при споменаването на малкия китаец, като се има предвид, че при последната ни среща в Ямайка лорд Джон беше изпратил четиристотин войници и моряци да претърсват острова за господин Уилъби, заподозрян в много жестоко убийство.