Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Изведнъж й хрумна, че този младеж пред нея знае твърде много за обикновен Приятел на Мрака, особено за човек на не много повече от двадесет години. И я гледаше прекалено нахално. Грендал сигурно с радост щеше да го вземе, стига той да притежаваше някаква власт. Единствено прекалено волевата му брадичка пречеше да бъде наречен красавец. Могедиен никога не бе виждала толкова сини очи. Високомерното му нахалство, пресният спомен за онова, което бе принудена да изтърпи от Шайдар Харан, плюс Извора, който я зовеше, и това, че мърдраала го нямаше — всичко това я накара да даде един суров урок на този млад Приятел на Мрака. Това, че дрехите й бяха толкова зацапани и в такъв окаян вид, само усили желанието й; самата тя ухаеше леко на благовонната вода, с която се беше умила, но нямаше как да почисти грубата вълнена рокля, с която бе избягала от Егвийн ал-Вийр. Благоразумието надделя — нали тази стая трябваше да се намира някъде близо до Шайол Гул.
— Как се казваш? — попита тя. — Имаш ли някаква престава с кого говориш?
— Да, Могедиен. Можеш да ме наричаш Моридин.
Могедиен ахна. И не заради името — всеки глупак можеше да се нарече „Смърт“. Но едно черно петънце едва видимо пробяга през едното невероятно синьо око и после през другото, по същата линия. Този Моридин се беше потапял в стихията на Вярната сила, и то не веднъж, а много повече пъти. Тя знаеше, че някои мъже, можещи да преливат, оцеляваха в това време, но не беше очаквала Великия властелин да удостои някого от тях точно с тази чест. Чест, в която се криеше уловка — нещо, известно на всички Избрани. С течение на времето към Вярната сила се привиква много по-силно, отколкото към Единствената сила; силната воля можеше да сдържа желанието да се привлича все повече и повече, но тя не вярваше, че може да съществува достатъчно силна воля, която да устои на Вярната сила, не и след като саа се появеше в очите ти. Крайната цена бе по-различна, но не по-малко ужасна.
— Дарен си с по-голяма отлика, отколкото сам би могъл да проумееш — каза му тя. Сякаш мръсната й дрипава рокля бе скроена от най-финия стрейд, тя се разположи в креслото срещу него. — Предложи ми малко от това вино и ще ти кажа. Само двадесет и девет други са били удостоявани…
За нейно изумление младият мъж се засмя.
— Грешиш, Могедиен. Ти все още служиш на Великия властелин, но съвсем не както преди. Времето да играеш своите игри отмина. Ако не бе успяла случайно да свършиш нещо добро, щеше отдавна да си мъртва.
— Аз съм една от Избраните, момче — каза тя и гневът й припламна зад тънката обвивка на предпазливостта. Тя се изправи и застана срещу него с могъществото на цялото познание на един Век, пред който неговият не се отличаваше много от времената на колибите от спечена пръст. С всичко от това познание, което притежаваше самата тя, а в някои области, засягащи Единствената сила, никой не я надминаваше. За малко щеше да прегърне сайдар, без значение колко близо бе Шайол Гул. — Майка ти навярно е използвала името ми, за да те плаши, и то не чак толкова отдавна, но ти знаеш, че и големи мъже, които биха могли да те разкъсат като дрипа, се изпотяват, когато го чуят. Внимавай какво говориш пред мен!
Той бръкна в пазвата си и езикът й залепна на небцето. Очите й се приковаха в малката клетчица от златна жичка и кървавочервен кристал, която той измъкна оттам. Смътно й се стори, че вижда и втора, но очите й не можеха да се откъснат от нейната. Нямаше съмнение, че е нейната. Той погали малката кутийка с палец и тя усети ласката по кората на мозъка си, по душата си. Да се счупи един капан на ума не изискваше много повече сила от тази, която той прилагаше. Тя можеше да е на другия край на света или някъде още по-далече, и това нямаше да има никакво значение. Онази част от нея, която беше самата тя, щеше да се отдели; тя щеше да продължава да вижда с очите си и да чува с ушите си, да усеща вкуса на онова, което се опреше до езика й, и допира на онова, което я докоснеше, но щеше да бъде безпомощна като бездушно сечиво, абсолютно подвластно на човека, който държи нейния кур’сувра. Капанът на ума бе точно това, което предполагаше името му. Тя усети как кръвта се отцеди от лицето й.
— Сега разбираш ли? — каза той. — Ти ще продължиш да служиш на Великия властелин, но отсега нататък ще го правиш така, както аз ти кажа.
— Разбирам, Миа’кова — отвърна тя без колебание.