Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
В тапицираната с плюш карета празничният рев на тълпите се процеждаше като далечен прилив, заглушен от магиите на алхимика. Той седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, и очите му — скрити в сянката на веждите и полупритворени — наблюдаваха замислено седящия срещу него Тайст Андий. Рейк не беше продумал нито дума, след като се върна в имението няколко минути преди уговорения час за тръгване.
Главата на Барук пулсираше от болка. Някаква властна магия тресеше хълмовете на изток и запращаше ударни вълни, биещи в ума на всеки маг наоколо като облечени в метални ръкавици юмруци. Източникът му беше съвсем ясен. Обитателят на гробницата се приближаваше и при всяка своя стъпка срещаше отпора на Тайст Андий на Аномандър Рейк. Явно предсказанието на Мамът се бе оказало твърде щедро: оставаха им не дни, а часове.
Но въпреки ожесточения сблъсък на Лабиринтите, въпреки неоспоримия факт, че мощта на Джагътския тиран превъзхождаше силата на маговете на Рейк — че обитателят на гробницата настъпваше неумолимо: надигаща се буря на Омтоуз Феллак, която никой и нищо не можеше да спре — въпреки това Господарят на Лунния къс си седеше спокойно на меката седалка, изпънал крака и отпуснал облечените си в ръкавици ръце в скута си. Маската на кадифената седалка до него беше изключителна, макар и ужасяващо грозна. В по-добри времена видът й сигурно щеше да развесели Барук и той щеше да оцени майсторската й изработка, но точно сега всеки път, щом я погледнеше, го обземаше подозрение. Тайна някаква беше заключена в тази маска, нещо, издаващо мъжа, който щеше да я носи. Но тази тайна му убягваше.
Търбан Орр нагласи на лицето си маската на ястреб и спря пред широките стъпала, водещи към главния вход на имението. Чу тропота на приближаващия се към входа екипаж и се обърна. От прага зад гърба му се чуха стъпки, после се чу гласът на лейди Симтал:
— Щеше да е по-добре, ако бяхте наредили на слугите ми да ме предупредят за пристигането ви, съветник. Позволете ми удоволствието да ви придружа до главната зала. — И сложи ръка върху неговата.
— Един момент — промърмори той, взрял се във фигурата, която излизаше от каретата. — Екипажът е на алхимика, но това едва ли е Барук, нали?
Лейди Симтал погледна и ахна:
— Гневът на Трейк да ме порази дано! Кой ли може да е това?
— Гост на Барук — сухо каза Орр.
Тя стисна болезнено ръката му.
— Зная за привилегията му, съветник. Кажете ми, точно този виждали ли сте го?
Орр сви рамене.
— Маскиран е. Откъде да знам?
— Колко души познавате, Търбан, които да са седем стъпки високи и да носят двуръчен меч на гърба? — Примижа към новодошлите. — Тази бяла коса… смятате ли, че е част от маската?
Съветникът не отговори. Само изгледа слизащия зад непознатия Барук. Маската на алхимика бе проста, вярно, инкрустирана със сребро, но едва прикриваща очите. Очевидно отхвърляне на всякаква двойственост. Търбан Орр изпъшка — най-после разбра, че подозренията му за влиянието и властта на алхимика са верни. Погледът му се върна на непознатия. Маската му изобразяваше черен дракон, лъскаво черна и със сребърни контури; изражението на дракона изглеждаше някак… лукаво.
— Е? — настоя лейди Симтал. — Цяла нощ ли ще стоим тук? А жена ви къде е, впрочем?
— Болна е — отвърна той разсеяно й се усмихна. — Дали да не се представим на госта на алхимика? Между другото, изказах ли вече комплиментите си за костюма ви, мадам?
— Не сте.
— Черната пантера ви отива, милейди.
— Разбира се, че ми отива — отвърна тя сприхаво, докато Барук и гостът му се приближаваха към тях по каменната алея. Пусна ръката му и пристъпи към тях. — Добър вечер, алхимик Барук. Добре сте дошли — добави Симтал към маскирания като черен дракон мъж. — Представянето ви е смайващо. Познаваме ли се?
— Добър вечер, лейди Симтал — отвърна с поклон Барук. — Добър вечер, съветник Търбан Орр. Позволете да ви представя… — поколеба се, но Тайст Андий беше твърд по този въпрос — лорд Аномандър Рейк, гост на Даруджистан. — Алхимикът изчака да види реакцията на съветника.
Търбан Орр кимна сдържано.
— От името на Градския съвет сте добре дошъл, лорд Аномандър Рейк.
Барук въздъхна. Аномандър Рейк, име, познато на поети и книжници, но не и на съветници, явно.
Орр продължи:
— Щом сте лорд, предполагам, че титлата е свързана със земя? — За малко да отстъпи назад, когато драконовата маска се извърна към него. Две тъмносини очи се приковаха в неговите.
— Земя ли? О, да, съветник, имам титла. Само че титлата ми е почетна, дадена ми е от моя народ. — Рейк погледна над рамото на Орр към помещението зад широко разтворените врати. — Лейди, празничната вечер, изглежда, вече е започнала.