Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Пусна ръце.
— Не ме дразнете, елейнт. Не мога да ви поробя, но ще ви унищожа. Знайте го. На земята ще ви смъкна един по един всинца ви и с ей тия ръце ще изтръгна сърцата ви от гърдите. — Присви очи към четирите черни дракона. — Соултейкън. Ще ме предизвикате по чужда повеля. Ще се сразите с мен без своя причина. Ех, аз да властвах над вас, нямаше тъй безгрижно да жертвам живота ви. Щях да ви щадя, соултейкън. Щях да ви дам кауза, в която си струва да вярвате, да ви покажа щях отплатата на властта. — Намръщи се, щом присмехът им прониза ума му. — Тъй да бъде.
Драконите прелетяха ниско и безмълвно над него, отново възвиха и изчезнаха зад хълмовете на юг. Раест разпери широко ръце и отприщи своя Лабиринт. Силата нахлу в него и плътта му се пръсна. Кожата по мишците му се смъкна като пепел. Усети и чу как запращяха околните хълмове, как запука камък и затрещяха скали. Хоризонтът от всички страни се замъгли, пелена от прах се издигна към небесата. Той се обърна на юг.
— Това е силата ми! Елате!
Минутите се проточиха. Той изгледа намръщено хълмовете пред себе си, извика и вихрено се обърна надясно, тъкмо в мига, в който Силана и четирите черни дракона, само на десетина стъпки над земята, се плъзнаха над билото на хълма, по който се изкачваше.
Блъсна го вихърът на силата. Раест изкрещя и присвитите му очи се приковаха в бездушния, празен и гибелен поглед на Силана — очи, големи колкото главата му — и тя връхлетя отгоре му с мълниеносността на нападаща усойница. Червените челюсти зейнаха и Раест зяпна в гърлото на чудовището.
Изкрещя отново и удари с цялата си мощ.
Въздухът се взриви от сблъсъка на Лабиринтите. Пръснати камъни се разлетяха във всички посоки. Старвалд Демелайн и Куралд Галайн се сразиха с Омтоуз Феллак в зловещ ураган от воля. Трева, земя и камък изтляха на пепел, а насред целия този въртоп стоеше Раест и силата му изригваше с рев. Градушка от драконова магия биеше в тялото му и пронизваше плътта му.
Джагътският тиран размахваше силата си като коса. Кръв бликаше и плискаше земята, драконите крещяха.
Вълна от многоцветен огън удари Раест отдясно, здрава като юмрук. Той нададе вой, изхвърча високо във въздуха и рухна с грохот сред грамада пепел. Огънят на Силана го обля и овъгли останалото от плътта му. Тиранът се надигна с мъка и тялото му потръпна неудържимо, щом магическата сила потече от дясната му ръка.
Земята се разтърси, щом силата на Раест прикова Силана към земята и я затъркаля надолу по склона. Ликуващият рев на Тирана секна, когато ноктите, големи колкото човешка ръка до лакътя, се впиха в гърба му. Още един ноктест крак затисна гърдите му и пръсна костите му като сухи вейки. И още нокти се свиха от двете му страни в усилието на втория дракон да го докопа.
Тиранът се сгърчи безпомощно, щом ноктите го надигнаха във въздуха и започнаха да дерат тялото му. Рамото му изпращя от усилието му да посегне и да вкопчи пръсти в хлъзгавия люспест пищял. Успя и Омтоуз Феллак потече в крака на дракона с трясъка на строшени кости и кипнала кръв. Раест се изсмя, щом ноктите го пуснаха долу. Още кости изпращяха, когато удари земята, но беше все едно. Силата му бе абсолютна, а все едно беше кой съсъд ще я държи. Наложеше ли се, Тиранът щеше да си намери други тела. Хиляди тела.
И той се надигна отново, и прошепна:
— Сега вече ще сея смърт.
21.