Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Да. — Тя се засмя. — Хайде, да се включим в празненствата.
Барук отново въздъхна с облекчение.
Мурильо бе длъжен да признае, че избраната от Круппе маска му стои идеално. Въпреки безпокойството си усети, че неволно се хили под пернатата маска на паун. Стоеше пред отворената врата към вътрешния двор и градината, с бокал леко вино в едната ръка; другата му ръка бе пъхната под колана.
Ралик се беше облегнал на стената до него, скръстил ръце. Неговата маска беше на катлински тигър, стилизирана така, че да наподобява образа на бог Трейк. Мурильо знаеше, че убиецът е отпуснал тежестта си на стената по-скоро от умора, отколкото от леност. И отново се зачуди дали работата няма да падне върху неговите плещи. Изведнъж убиецът се стегна и се взря във входа срещу тях.
Мурильо се надигна на пръсти, за да види. Ето го там, ястреба.
— Да, това е Търбан Орр — прошепна той. — С кои е?
— Със Симтал — изръмжа Ралик. — И с Барук, и с някакъв чудовищен тип с драконова маска… въоръжен.
— С Барук? — Мурильо се изсмя нервно. — Дано да не ни познае. Само за секунда ще сглоби всичко.
— Все едно — отвърна Ралик. — Няма да ни спре.
— Може и да си прав. — След което Мурильо изтърва чашата си. — Кълна се в морните стъпки на Гуглата!
Ралик изсъска през зъби.
— Проклятие! Виж го само! Тръгва право към тях!
Лейди Симтал и Търбан Орр се извиниха и оставиха за малко Барук и Рейк сами. Около тях се движеха хора, някои кимаха почтително на Барук, но всички се държаха на разстояние. Цялата тълпа се струпа около Симтал в подножието на витото стълбище и всички я заразпитваха нетърпеливо за Аномандър Рейк.
Към Барук и спътника му се приближаваше някакъв тип. Нисък, закръглен, облечен в изтъркано червено палто, стиснал мазни сладкиши в двете си ръце, мъж с маска на херувим; отворените му червени устни бяха оплескани с трохи и крем. Пътят му към тях се натъкваше на препятствие след препятствие и шишкото ги преодоляваше, като се кланяше и мърмореше извинения при всеки завой и извивка.
Рейк явно го беше забелязал, защото каза:
— Изглежда нетърпелив, а?
Барук се изкиска.
— Работил е за мен. А и аз съм работил за него. Аномандър Рейк, виждаш пред себе си онзи, когото наричат Змиорката. Той е супершпионинът на Даруджистан.
— Шегуваш ли се?
— Не.
Круппе стигна до тях задъхан.
— Майстор Барук! Каква изненада, че ви виждам! — Херувимското лице огледа Рейк от глава до пети. — Косата е изключителна, сър. Превъзходна. Казвам се Круппе. Круппе Първи.
— Това е лорд Аномандър Рейк, Круппе.
Круппе закима енергично и преглътна.
— Ама разбира се! Е, трябва да сте доста свикнали с такова високо положение, сър. Круппе завижда на онези, които могат да гледат отвисоко на всички останали.
— Лесно е да се излъжеш — отвърна Рейк, — ако гледаш на онези отдолу като на дребни и незначителни. Рискът на високомерието, така да се каже.
— И Круппе може да го каже, ако каламбурът е преднамерен. Но кой би могъл да възрази, че жребият на дракона е далеч извън компетентността на простосмъртните? Круппе може само да си представи възбудата на полета, воя на високите ветрове, зайците, притичващи долу, щом сянката ти погали жалките им мозъчета.
— Но, скъпи Круппе, та това е само маска — въздъхна Барук.
— Такава е иронията на живота — заяви Круппе, вдигнал над главата си едната си пълна с пасти шепа, — че човек се научава да не вярва на очевидното и вместо това се поддава на коварни подозрения и погрешни заключения. Но виж, подведен ли е Круппе? Може ли една змиорка да плува? Ехей, та тези мътни привидно води са дом за Круппе, а очите му са широко ококорени от удивление! — Поклони се дълбоко, като опръска с трохи и крем Рейк и Барук, след което продължи нататък, без устата му да спира: — Сега пък е наред проучване на кухнята, защото Круппе подозира, че…
— Същинска змиорка, наистина — каза развеселено Рейк. — Урок е за всички нас, нали?
— Съгласен съм — промърмори Барук. — Искам да пийна нещо, извини ме.
Търбан Орр стоеше с гръб към стената и оглеждаше пълната с гости зала. Беше му трудно да се отпусне. Последната седмица се беше оказала изтощителна. Все още чакаше потвърждение от Гилдията на убийците, че Кол е мъртъв. Не им беше присъщо толкова много да се бавят с изпълнението на договор — забиването на нож в гърба на някакъв жалък пияница едва ли беше толкова трудно.