Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Саботажникът се намръщи.
— Лунният къс — изсумтя Уискиджак. — Това е магът, който стоеше на онзи портал и се сражаваше с Тайсхрен. — Избълва впечатляващ списък от ругатни и добави: — И не е човек.
Фидлър изстена.
— Тайст Андий. Намерил ни е, кучият му син. Пада ни се!
— Млъкни. — Уискиджак вече се съвземаше от слисването си. — Предай на всички, че ни вика капитан Стилис. Отстъпвай към дърветата — и с ръка на оръжието. Действай!
Фидлър тръгна. Къде, в името на Гуглата, бяха Калам и Паран, между другото? Улови погледа на Бързия Бен и му махна да се приближи.
— Фид ми обясни — прошепна на ухото му Бързия Бен. — Аз май няма да мога да помогна много, сержант. Обитателят на гробницата излъчва много гадни вълни. Главата ми всеки миг ще се пръсне. — Усмихна се плахо. — Само се огледай. Можеш да различиш всички магове по болнавите им изражения. Ако всички можехме да стигнем до Лабиринтите си, щяхме да сме наред.
— Защо не го направите?
Магьосникът отвърна с гримаса:
— Оня Джагът ще ни засече като сигнален огън. И ще унищожи по-слабите. Макар и от толкова далече, ще ни съсипе. И ще настъпи ад.
Гостите на терасата направиха място на участниците в дуела.
— Разбери се с Хедж и Фидлър — нареди Уискиджак, без да откъсва очи от Тайст Андий. — Да спретнат нещо в случай, че всичко се скапе. Тогава това имение трябва да пламне и да гори дълго. Ще ни трябва отвличане, за да можем да взривим мините по пресечките. Ако са готови, кимни ми.
— Разбрано. — Бързия Бен изчезна в навалицата.
Уискиджак изсумтя изненадан, когато някакъв младеж, облечен като крадец, чак до маската на лицето, се шмугна покрай него.
— Извинете — промърмори младежът и се смеси с тълпата.
Сержантът зяпна след него, след което хвърли поглед към градината. Как изобщо бе успял да мине този младеж между тях? Сигурен беше, че са блокирали гората. Намръщи се и разхлаби меча си в ножницата.
Крокъс нямаше никаква представа какъв костюм ще носи Чалис Д’Арл и се бе примирил, че ще я търси дълго. Беше оставил Апсалар при задната стена и вече се чувстваше гузен. Все пак тя като че ли го прие добре — макар и по начин, който го накара да се почувства още по-зле. Защо трябваше да се държи толкова мило?
Едва успя да помисли колко странно се е подредила тълпата гости, докато търсеше с очи нечия глава на височината на гърдите на другите. Оказа се, че не е нужно — костюмът на Чалис Д’Арл изобщо не я прикриваше.
Беше се озовал между двама едри пазачи. Срещу него, на двайсетина стъпки, без никой да скрива гледката му, стоеше Чалис с някаква по-възрастна жена, за която Крокъс реши, че трябва да е майка й. Вниманието и на двете несъмнено беше приковано в един висок строг мъж, който говореше с друг мъж, който пък нахлузваше на ръката си ръкавица. Крадецът бавно осъзна, че всеки момент ще започне дуел.
Крокъс се пъхна между двамата стражи и изви врат, за да види другия дуелист. Отначало помисли, че е гигантът с драконовата маска и двуръчния меч на гърба. Но после видя Ралик Ном. Очите му бързо се стрелнаха към първия дуелист. Познато лице. Той сръга пазача до себе си.
— Това съветник Търбан Орр ли е?
— Същият, сър — отвърна му пазачът със странно напрегнат тон. Крокъс вдигна глава и видя, че лицето на мъжа е плувнало в пот — стичаше се на порой изпод островърхия му шлем. Странно.
— А лейди Симтал къде е? — небрежно попита той.
— Няма я никаква — отвърна пазачът с явно облекчение. — Иначе щеше да спре това.
Крокъс кимна.
— Е, Ралик ще спечели.
Пазачът го изгледа с пронизващ поглед.
— Вие го познавате?
— Ами…
Някой го потупа по гърба, той се обърна и се озова срещу едно безумно ухилено херувимско лице.
— Виж ти! Крокъс! Момко мили! Много изобретателен костюм си облякъл!
— Круппе?
— Как позна? — отвърна Круппе и изрисуваното дървено лице се извърна към пазача. — О, любезни ми сър, имам удоволствието да ви предам едно писмо. — Круппе тикна малък свитък в ръката на мъжа. — Комплименти от ваша стара тайна почитателка.
Крокъс се ухили. Тия пазачи винаги вадеха късмет с благородните дами.
Трошачът на кръгове взе свитъка и смъкна копринената връзка.
Вече на няколко пъти беше усетил погледа на Търбан Орр. Първо в централната зала, където съветникът сякаш всеки момент щеше да тръгне право към него, както и сега, докато останалите спореха кой да бъде съдията на дуела.
Молеше се Ралик наистина да убие Търбан Орр. Чувстваше как страхът вече разтърсва тялото му и затова зачете писмото на Змиорката с треперещи ръце.
Дойде часът Трошачът на кръгове да се оттегли от активна служба. Кръгът е поправен, верни ми приятелю. Макар никога да не си виждал Змиорката, ти беше нейната най-предана ръка и си заслужил отдих. Не мисли, че Змиорката просто те отстранява. Змиорката не постъпва така. Печатът най-долу на този пергамент ще ти осигури път до град Давран, където верни слуги на Змиорката са се приготвили за пристигането ти, като са купили имение и законна титла на твое име. Скоро ще заживееш в друг свят, с неговите собствени игри.