Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Схемата също така му казваше нещо, което вече знаеше: собственото му прикритие беше изчерпано. Заклинанието, което беше хвърлил върху Мурильо, нямаше да се съхрани задълго, а не беше и необходимо. Само за този ден Круппе бе поискал свобода на действие. След това… е, нещата щяха да продължат така, както продължат — а същото се отнасяше и за срещата му с Барук.
Ако нещо го притесняваше, то бе внезапното прекъсване на схемата в главата му. След тази нощ бъдещото приличаше на празен лист. Явно събитията бяха стигнали до трудна завръзка и тя щеше да се реши, знаеше Круппе, на празненството у лейди Симтал.
И ето че Круппе влезе в Благородническия квартал и кимна възпитано на самотния страж, застанал на пост до рампата. Мъжът се навъси, но си замълча. Празненството щеше да започне след тридесет минути и Круппе смяташе да е един от първите гости. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за всички сладкишчета, пресни и пълни с топли сладки сиропчета. Той извади маската си изпод палтото и я погледна усмихнато. Може би между всички присъстващи единствен Върховният алхимик Барук щеше да одобри тънката ирония на този гробовен образ. Е, добре. Един бе повече от достатъчно, като се вземеше предвид кой е. В края на краищата Круппе не беше лаком, нали?
Стомахът му изръмжа в отговор.
Крокъс се загледа напрегнато в потъващия в мрак хоризонт на изток. Нещо подобно на мълнии проблясваше от време на време отвъд хълмовете, всеки път по-близо от предишния. Ала тътенът, който бе започнал още рано следобеда и все още продължаваше, звучеше някак не както трябва, не беше като обичайния дъждоносен гръм, понесъл се с грохот по земята. Някак крехък изглеждаше. А облаците, появили се над хълма, имаха зловещия, болезнен цвят на охра — и приближаваха към града.
— Кога тръгваме? — попита Апсалар. Беше се облегнала на стената до него.
Крокъс тръсна глава, за да се отърве от тягостното безпокойство.
— Сега. Вече се стъмни достатъчно.
— Крокъс? А какво ще направиш, ако Чалис Д’Арл отново те предаде?
Едва можеше да види лицето й във вечерния сумрак. За да го уязви ли му каза това? Не можеше да се разбере по гласа й.
— Няма — отвърна й той, сам убеждавайки се, че го вярва. — Повярвай ми. — И се обърна към стълбището.
— Вярвам ти.
Крокъс трепна. Как успяваше това момиче да придава лекота на всяко нещо? Гуглата да го вземе дано, той самият не си вярваше. Разбира се, не познаваше Чалис добре. Бяха говорили само веднъж. А ако наистина вземеше да извика стражите? Е, щеше да се погрижи поне Апсалар да избяга. Хвана я за ръката.
— Слушай. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, но той продължи: — Ако нещо се обърка, иди в хана „Феникс“. Разбра ли? Намери Мийзи, Ирилта или приятелите ми Круппе и Мурильо. Кажи им какво се е случило.
— Добре, Крокъс.
— Хубаво. — Той пусна ръката й и промърмори: — Жалко, че нямаме фенер. — И пристъпи в тъмното, като протегна едната си ръка напред.
— Защо? — попита Апсалар и се плъзна покрай него. Взе ръката му и го поведе надолу. — Аз виждам. Само не пускай ръката ми.
Щеше да му е трудно, дори да го желаеше, осъзна той. Тези твърди мазоли по малката й длан. Напомняха му за онова, на което беше способна, макар че това като че ли не го притесняваше.
Широко отворил очи, без да вижда нищо, Крокъс се остави да го поведат надолу по стълбите.
Капитанът на домашната охрана на Симтал изгледа Уискиджак и хората му с нескрито презрение.
— Мислех, че всички сте баргасти. — Пристъпи пред Тротс и заби пръст в широките му гърди. — Ти ме накара да повярвам, че всички са като теб, Ниганга.
От Тротс се изтръгна басово заплашително ръмжене и капитанът отстъпи крачка назад, а ръката му посегна към сабята.
— Капитане — намеси се Уискиджак, — ако всички бяхме баргасти…
Тясното лице на мъжа се извърна намръщено към него.
— … изобщо нямаше да можете да си позволите да ни наемете — довърши с хладна усмивка сержантът. И се озърна към Тротс. „Ниганга? Гуглата да ме вземе дано!“ — Ниганга е помощник-командирът ми, капитане. Е, къде искате да застанем на пост?
— Оттатък фонтана — отвърна началникът. — Ще сте с гръб към градината, която, хм, напоследък е доста запустяла. Не искаме някой от гостите ни да се изгуби в нея, така че много учтиво ги връщате. Разбрано? И като казвам „учтиво“, казвам го най-сериозно. Поздравявате всеки, който ви заговори, а ако възникне спор, насочвате ги към мен, капитан Стилис. Аз ще обикалям, но всеки охранител от къщата може да ме намери.