Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Скочи — чу се тихото дращене на скършени клони и смачкани листа — сред сенки, дълбоки като в градината. Оправи наметалото си, отиде до входа на уличката, облегна се на ъгъла, скръсти ръце и загледа с усмивка тълпите по широката улица.
Оставаше й да изпълни още две задачи, след което трябваше да напусне града. Едната обаче можеше да се окаже неизпълнима. От присъствието на Сори нямаше и помен. Може би наистина беше мъртва. Предвид всички обстоятелства, това май беше единственото обяснение.
Загледа се в човешкото море, в кипящите покрай нея вълни от лица. Скритата в тези празнични тълпи лудост я притесни, особено резервираната сдържаност на градските стражи. Замисли се за покварата на ужаса, стаена в това множество от лица, и как почти всяко лице изглежда някак познато.
Даруджистан се замъгли в ума й, превърна се в стотици други градове, всеки от които изникна от миналото й като в шествие. Радост и страх, болка и смях — хилядите изражения се сливаха в едно, звуците стигаха до слуха й неотделими един от друг. Нищо вече не можеше да различи, лицата ставаха безизразни, звуците се вливаха в рев на история, лишена от смисъл.
Лорн прокара длан по очите си, олюля се, отстъпи назад и се присви в сенките на уличката. „Тържество на нищожеството. В това ли се превръщаме всички накрая? Чуй ги!“ Само след няколко часа градските кръстовища щяха да се взривят. Стотици щяха да умрат на мига, други хиляди — след тях. Сред руините на пръсналите се камъни и сриналите се сгради щяха да се озоват тези лица, вкочанени в изражения между радостта и ужаса. И смъртта им щеше да породи звуци, безнадеждни викове, заглъхващи с отминаването на болката.
Виждала ги беше всичките тези лица. Познаваше ги всичките, познаваше гласовете им, звуци, тънещи в тресавището на човешките чувства, звуци с ясна и чиста мисъл и звуци, потръпващи колебливо в бездната между двете. „Това ли е — зачуди се тя — наследството, което оставям? А един ден няма да бъда нищо повече от поредното лице, замръзнало в смъртта и почудата.“
Лорн тръсна глава, но това не помогна. Изведнъж със смазваща яснота осъзна, че се прекършва. Разпукваше се адюнктата, рухваше бронята на името и лустрото от мраморното му величие. Титла толкова безсмислена, колкото и жената, която я носеше. Императрицата — просто поредното лице, което бе виждала някъде преди, маска, зад която някой се криеше от тленността.
— Няма полза от криенето — прошепна тя и изгледа намръщено сухите листа. — Никаква полза.
Оставаше й една изпълнима задача. Да намери Монетодържача. Да го убие и да вземе Монетата на Опонн. Да вземе добра отплата за намесата му в имперските дела — императрицата и Тайсхрен щяха да се погрижат за това.
Задачата изискваше съсредоточаване — да насочи острите си сетива към един-единствен знак. Знаеше, че това ще е последният й ход. Но щеше да успее. Смъртта от ръцете на провала бе нещо немислимо. Лорн погледна към улицата. От земята се надигаше сумрак и загръщаше тълпите. Далече на изток изтътна гръм, ала небето все още бе чисто, без намек за дъжд. Тя опипа оръжията си и промълви:
— Мисията на адюнктата почти приключи.
Круппе се надигна от масата си в хана и се опита да закопчае последното копче на палтото си. Не успя, отпусна отново корем и въздъхна отегчено. Е, добре поне, че палтото беше почистено. Оправи маншетите на новата си риза и излезе от почти празната вече кръчма.
Последния час беше прекарал седнал на масата си, външно замислен за съвсем незначителни неща, макар че в главата му се бе оформила схема, породена от неговия Талант, и тя много го безпокоеше. Това, че Мийзи и Ирилта бяха изтървали Крокъс и момичето, наместваше всичко във фокус — като при повечето неволни слуги на боговете, свършеше ли играта, свършваше и животът на слугата. Монетата можеше да се заложи в едно-единствено наддаване, но да хвърчи безразборно насам-натам беше твърде опасно. Късметът можеше да изостави Крокъс тогава, когато щеше да му е нужен най-много, и това можеше да струва живота на момчето.
— О, не, не — промърмори Круппе над халбата си. — Круппе не може да позволи това. — И все пак схемата на успеха му убягваше. Чувстваше се убеден, че е покрил всички възможни заплахи, свързани с момчето, или че по-скоро някой много се старае да опази Крокъс — това поне схемата го показваше. Изпитваше натрапчивото подозрение, че този „някой“ не е той самият, нито никой от агентите му.
Трошачът на кръгове се беше появил отново и Круппе продължаваше да е убеден, че усилията на Търбан Орр да го улови ще се окажат безполезни. Змиорката знаеше как да си пази хората. Всъщност на Трошача на кръгове му беше време да се оттегли, заради собствената му безопасност — и Круппе смяташе да отнесе добрата вест още тази нощ, на празненството на лейди Симтал. След всичките тези години Трошачът на кръгове заслужаваше поне това.