Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Подводниците, исторически доказаната най-голяма заплаха за самолетоносачите, можеше да са наблизо. От Пърл Харбър докладваха, че не са установили никакви контакти в близост до сега разделената бойна група, но бе лесно да се говори така от брегова база. Операторите на сонари, пришпорвани от нервните офицери да не пропускат нищо, за сметка на това откриваха неща, които не съществуваха: водовъртежи, ехо от общуващи помежду си риби и какво ли не. Нервността на флотилията си пролича от начина, по който една фрегата на осем километра от тях увеличи скоростта и рязко зави наляво, като сонарът й несъмнено търсеше усилено и вероятно без никаква причина освен превъзбуденото въображение на някой сонарен оператор трети ранг, който може и да беше чул, а може и да не беше, пръднята на кит. „Може би са били две пръдни“ — помисли си капитан Санчес. Един от собствените му вертолети „Сийхоук“ кръжеше ниско над повърхността, потопил своя хидролокатор, за да проучи зоната лично. „Две хиляди километра до Пърл Харбър“ — мислеше си Санчес. Това се равняваше на четири дни и половина, като на всеки километър щеше да ги заплашва подводна атака.
Имаше още един въпрос: кой гений бе решил, че оттеглянето от западната част на Тихия океан е добра идея? Бяха ли Съединените щати световна сила или не? Демонстрирането на величие пред света бе важно, нали? „Поне със сигурност беше“ — каза си Санчес, като си спомни часовете във военния колеж. „Екскурзията“ до Нюпорт се оказа последната, преди да заеме този пост — командир на въздушна група. Американският флот поддържаше съотношението на всичките световни сили в продължение на две поколения и можеше да сплаши останалите със самото си съществуване просто като позволи на хората да видят фотографиите в последните броеве на „Бойни кораби“. Човек никога не знаеше къде са тези кораби. Можеше само да брои празните котвени места във внушителните военноморски бази и да се чуди. Е, сега нямаше да има много поводи за чудене. Двата най-големи сухи дока на Пърл Харбър щяха да са пълни доста време, а ако новината за Марианските острови бе вярна, Америка нямаше нужната подвижна огнева мощ, за да си ги върне даже ако Майк Дъбро решеше да влезе в ролята на Седма кавалерия и се втурнеше към къщи.
— Здравей, Крис. Благодаря ти, че дойде.
Посланикът щеше да пристигне в Белия дом след броени минути. Часът беше невъобразим, ала който и да вземаше решенията в Токио, не го интересуваше какво би било удобно за Нагумо и той го знаеше. Имаше още една причина, правеща времето неудобно. Обикновено град, който почти не обръщаше внимание на чужденците, Вашингтон скоро щеше да се промени. Нагумо за пръв път се почувства гайджин.
— Сейджи, какво, по дяволите, се е случило? — попита Кук.
Двамата мъже бяха членове на университетския клуб — луксозна сграда в съседство с руското посолство, която се гордееше с една от най-хубавите спортни зали в града и затова бе предпочитано място за полезни тренировки и за бързо хапване. Японско търговско предприятие държеше апартамент там и въпреки че повече нямаше да могат да използват това място за срещи, в случая то наистина гарантираше анонимност.
— Какво ти казаха, Крис?
— Че един от военноморските ви кораби е имал малка повреда. Господи, Сейджи, не е ли достатъчно лошо положението и без такива грешки? Не бяха ли проклетите бензинови резервоари достатъчен проблем?
Нагумо изчака секунда-две, преди да отговори. В известен смисъл това беше добра новина. Както сам предвиди и както посланикът се надяваше, цялостните събития се пазеха в тайна. Сега бе изнервен, макар че поведението му не го издаваше.
— Крис, не става дума за повреда.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че имаше незначителна битка. Искам да кажа също, че родината ми се чувства силно застрашена и че предприехме известни предпазни мерки, за да се защитим.
Кук изобщо не загряваше. Въпреки че беше един от специалистите на Държавния департамент по отношение на Япония, все още не бяха го повикали, за да го запознаят изцяло с фактите, и знаеше само нещата, които чу по радиото в колата си, тоест съвсем малко. Нагумо виждаше, че на Крис не му достигаше въображение да си представи, че страната му може да бъде атакувана. В крайна сметка Съветския съюз вече го нямаше, нали? Това удовлетворяваше Сейджи. Макар и ужасен от рисковете, поети от родината му, и незапознат с причините за тях, той си оставаше патриот. Обичаше отечеството си като всеки човек. Също така бе част от културата му. Получил беше заповеди и инструкции. Съзнанието му можеше да се бунтува срещу тях, ала той просто реши, че е войник, служещ на страната си, и толкова. Да, истинският гайджин бе Кук, не самият той. Непрекъснато си го повтаряше.