Дълг на честта

Японският посланик се появи според указанията на входа на Източното крило. Един служител от Белия дом му отвори и морският пехотинец на вратата отдаде чест, тъй като не бе предупреден да не го прави. Той влезе сам, без телохранител, мина през металните детектори без произшествия и сетне сви на запад по един дълъг коридор, включващ сред многото други неща и входа към личния киносалон на президента. Имаше портрети на други президенти, скулптури от Фредерик Ремингтън и други неща, напомнящи за американската образцова история. Самата разходка имаше за цел да даде на госта представа за размерите на страната, пред която той представяше своята родина. Трио агенти от тайните служби го придружиха нагоре до политическото крило на сградата, което той познаваше добре, след което продължиха на запад към мястото, от което се управляваха Съединените щати. Посланикът забеляза, че погледите не бяха недружелюбни, а просто коректни, но те бяха далеч от сърдечността, с която обикновено го посрещаха в това здание. Като последен щрих срещата щеше да се състои в залата на Рузвелт. В нея се пазеше Нобеловата награда, спечелена от Теодор за преговорите, довели до края на Руско-японската война.

Посланикът си помисли, че ако начинът на посрещане би трябвало да всее страх у него, то последното хрумване имаше обратен ефект. Американците, както и други народи, бяха известни с подобно глупаво театралничене. Залата, където е бил сключен Индианският договор, намираща се в съседната стара сграда на изпълнителната власт, бе проектирана с цел да сплаши диваците. Тази пък му напомни за първия значим конфликт на родината му, който издигна Япония до редиците на великите нации чрез победата й над друг член на този клуб, царска Русия — страна, съвсем не толкова велика, колкото беше изглеждала, покварена отвътре, осеяна с раздори, отдала се на преструвки и шумни заплахи. „Всъщност почти като Америка“ — помисли си посланикът. В този момент му бяха нужни такива идеи, за да овладее треперенето на колената си. Президентът Дърлинг стоеше прав и пое ръката му.

— Господин посланик, познавате всички тук. Моля, седнете.

— Благодаря ви, господин президент. Благодаря и за това, че ме посрещате веднага и без уговорка. — Той огледа масата за съвещания, докато Дърлинг отиваше към мястото си в противоположния край, и кимна на всеки поотделно. Брет Хансън, държавният секретар; Арнолд ван Дам, шефът на президентската канцелария; Джак Райън, съветник по националната сигурност. Знаеше, че министърът на отбраната също се намира в сградата, ала не беше тук. Колко интересно! Посланикът служеше от дълги години във Вашингтон и знаеше много за американците. Полицата на седналите мъже бе изписан гняв. Въпреки че президентът владееше възхитително чувствата си досущ като хората от охраната, застанали на вратите, погледът му беше на войник. Гневът на Хансън изразяваше оскърбление. Той не можеше да повярва, че някой може да е толкова тъп, че да заплаши страната му по какъвто и да е начин; приличаше на разглезено хлапе, възмутено от слабата си оценка на изпита, поставена му от справедлив и съвестен учител. Ван Дам бе политик и го възприемаше като гайджин: чудато дребно човече. Гневът на Райън си личеше най-малко, макар че го имаше. Издаваше го по-скоро начинът, по който той държеше писалката си, отколкото втренченият поглед на сините му като на котка очи. Посланикът никога не си беше имал работа с Райън, като се изключат няколкото случайни срещи на официални приеми. Същото важеше за по-голямата част от служителите на посолството и въпреки че миналото му бе добре известно на всички посветени във Вашингтон, те го знаеха като специалист по европейските въпроси и следователно неосведомен за Япония. „Това е добре“ — помисли си посланикът. Ако имаше повече познания, той можеше да бъде опасен противник.