Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Хората ни от посолството са в безопасност. Все още не са нахлули в консулството и ние унищожаваме всичко. — Токийският клон, както се случи с всички клонове на ЦРУ през последните десет години, се ръководеше изцяло електронно. Унищожаването на файловете бе въпрос на секунди и не оставяше никакъв издайнически дим. — Би трябвало вече да са свършили. — Процедурата беше проста. Многобройните компютърни дискети се изтриваха, форматираха се наново, пак се изтриваха и сетне се подлагаха мощни магнити. Лошото бе, че част от данните бяха незаменими, макар и не колкото самите хора, които ги бяха събрали. Сега в Токио имаше общо трима „нелегални“: целият човешки разузнавателен потенциал на САЩ в една вероятно вражеска страна.
— Друго?
— Позволяват на хората да пътуват към домовете си и обратно с охрана. Всъщност те действат съвсем спокойно — каза госпожа Фоли, без да показва изненадата си. — При всички положения не е като Техеран през седемдесет и девета. Колкото до комуникациите, досега ни позволяват да използваме сателитни връзки, обаче те се контролират по електронен път. В посолството има една действаща СТЛ-6. Останалите бяха деактивирани. Все още можем да ползваме и СТЕП — довърши тя, като имаше предвид произволния шифър, който сега използваха всички посолства чрез комуникационната мрежа на Агенцията за национална сигурност.
— Друг потенциал? — попита Райън с надеждата, че личната му сигурна телефонна линия не е изложена на риск, като въпреки това употреби кодирана фраза.
— Без „легалните“, те са до голяма степен изолирани. — При този отговор тревогата в гласа й ясно си пролича, имаше и немалко себеупрекване. В много страни ЦРУ все още провеждаше операции, при които персоналът на посолствата не бе абсолютно необходим за затваряне на веригата. Япония обаче не беше една от тях и дори Мери Пат не можеше да върне времето назад, за да приложи закъснялата преценка.
— Те знаят ли изобщо какво става?
Заместник-директорът на Оперативния отдел оцени проницателния въпрос, пронизващ отново плътта й.
— Не се знае — призна госпожа Фоли. — Изобщо не са се свързвали с нас. Или нямат представа, или са били компрометирани. — Последната дума бе по-мек синоним на „арестувани“.
— Други постове?
— Джак, хванаха ни по бели гащи. Няма смисъл да го отричаме. — Въпреки всичката болка, която сигурно си причиняваше, тя докладваше фактите като хирург в операционната. Колко жалко, че Конгресът щеше безмилостно да я върти на шиш заради пропуска на разузнаването. — Наши хора в Сеул и Пекин разбутват храстите, но не очаквам нещо от тях в близките няколко часа.
Райън ровеше из розовите листчета, уведомяващи го за телефонни обаждания.
— Тук има една бележка отпреди час, от Головко е…
— По дяволите, обади се на този негодник — нареди веднага Мери Пат. — Дръж ме в течение.
— Дадено. — Джак поклати глава, когато си спомни за какво си говориха с руснака. — Добери се бързо дотук. Вземи и Ед. Имам нужда от спешен съвет за нещо, но не по телефона.
— Там сме след половин час — обеща госпожа Фоли.
Джак разпръсна няколко факса по бюрото си и им хвърли бърз поглед. Оперативният център на Пентагона бе реагирал по-бързо от другите агенции, ала сега военното разузнаване напомняше за себе си, последвано веднага от Държавния департамент. Правителството се беше събудило („Нищо не може да се сравни със стрелбата за постигането на тази цел“ — помисли си той иронично), но в основата си информацията се повтаряше, тъй като различни агенции научаваха едно и също нещо по различно време и докладваха за него, сякаш е новост. Джак разрови отново листчетата. Очевидно повечето казваха едно и също. Погледът му се върна на бележката от шефа на руската служба за външно разузнаване. Той вдигна слушалката и набра номера, като се питаше кой от телефоните на бюрото на Головко ще звънне. Извади едно тефтерче и отбеляза часа. Разбира се, Свързочният център щеше да вземе под внимание обаждането и да го запише, обаче Джак искаше да си води свои бележки.
— Здравейте, Джак.
— Това да не е личният ви телефон, Сергей Николаич?
— Щом е за приятел, защо не? — Руснакът направи пауза и приключи с любезностите за деня. — Предполагам, че знаете.
— О, да. — Райън помисли малко, преди да продължи: — Изненадаха ни — призна си той и чу типично руско, съчувствено изсумтяване.
— Нас също. Напълно. Имате ли представа какво са намислили онези откачени? — попита шефът на руската служба за външно разузнаване, а в гласа му се смесваха гняв и безпокойство.
— Не, засега не виждам абсолютно никаква логика. — Да, може би това беше най-тревожното.