Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Господин посланик, вие поискахте тази среща — обади се Хансън. — Ще ви предоставим възможността да започнете.
Райън изтърпя встъпителното слово. То беше твърде дълго, нагласено и предвидимо, като съдържаше нещата, които всяка държава би казала при такива обстоятелства, плюс малко национални оттенъци. Вината не била тяхна. Те били притиснати, към тях се отнесли като към нисши васали въпреки дългогодишното искрено и плодотворно приятелство. Те също съжалявали за възникналата ситуация. И прочие. Всичко бе само дипломатическо разкрасяване и Джак остави работата на очите си, докато ушите му отсяваха шума.
По-интересно беше поведението на говорещия. При приятелска атмосфера дипломатите предпочитаха цветист език, а при враждебна говореха провлачено, сякаш се притесняваха да произнесат думите. Не и този път. Японският посланик излъчваше явна сила, говореща за гордостта, която изпитваше от родината си и нейните действия. Не се държеше съвсем предизвикателно, ала не бе и притеснен. Джак помнеше, че даже немският посланик, съобщил на Молотов за нашествието на Хитлер, го беше сторил с прискърбие.
Райън забеляза, че президентът от своя страна слушаше безизразно, като оставяше Арни да покаже гнева им, а Хансън — шока. Това говореше добре за него.
— Господин посланик, една война срещу Съединените американски щати не е незначително нещо — заяви държавният секретар, когато встъпителното слово приключи.
Посланикът не се стресна.
— Това се превръща във война само ако вие пожелаете. Не искаме да разрушим страната ви, обаче си имаме своите съображения за сигурност. — Той продължи с излагане на позицията на родината си относно Марианските острови. Те са били японско владение преди, сега бяха отново техни. Страната му имала право на свой предохранителен периметър. Според него това беше всичко.
— Знаете, че сме способни да унищожим страната ви, нали? — попита Хансън.
Последва кимване.
— Да, зная. Добре си спомняме как използвахте ядрените си оръжия върху нас.
При този отговор очите на Джак леко се разшириха. Той написа в бележника си: ядрени оръжия?
— Имате да кажете още нещо — отбеляза Дърлинг, с което се включи в разговора.
— Господин президент… Родината ми също притежава ядрени оръжия.
— И как са получени? — поинтересува се Арни и изсумтя. Райън безмълвно го благослови за въпроса. Имаше моменти, когато и задниците си имаха своето място.
— Страната ми разполага с голям брой междуконтинентални ракети с ядрени глави. Собствените ви хора видяха монтажния завод. Можете да проверите в НАСА, ако искате. — Посланикът прочете името и датите по много сух начин, като забеляза, че Райън ги записа като добросъвестен служител. В залата стана толкова тихо, че можеше да чуе скърцането на писалката. Още по-интригуващи бяха израженията по лицата на останалите.
— Заплашвате ли ни? — попита тихо Дърлинг. Посланикът го погледна право в очите от делящите ги шест метра.
— Не, господин президент, не ви заплашвам. Просто констатирам един факт. Пак повтарям: това ще бъде война само ако вие го желаете. Да, знаем, че можете да ни унищожите, ако поискате, и че ние не можем, макар че сме способни да ви нанесем тежки щети. За какво, господин президент? Заради няколко островчета, които и без това, исторически погледнато, са наше владение? Те са японски от години насам във всяко отношение, като изключим името.
— А хората, които убихте? — попита Ван Дам.
— Искрено съжалявам за това. Разбира се, ние ще предложим компенсация на засегнатите семейства. Надяваме се, че можем да разрешим проблемите. Няма да безпокоим посолството ви или служителите му и се надяваме, че ще ни окажете същия акт на внимание, за да поддържаме връзката между правителствата ни. — Толкова ли е трудно да ни възприемете като равни? Защо изпитахте нужда да ни причините болка? Помним времето, когато само една самолетна катастрофа, дължаща се на грешка, допусната от вашите хора в „Боинг“, уби повече мои съграждани, отколкото американци загинаха сега в Тихия океан. Разкрещяхме ли ви се? Заплашихме ли икономическата ви стабилност и самото ви оцеляване като нация? Не. Не го направихме. Дойде време родината ми да заеме полагащото й се място в света. Вие се оттеглихте от Западния Тих океан. Сега ние трябва да се погрижим за своите отбранителни съоръжения. За да го сторим, имаме нужда от някои неща. Откъде можем да сме сигурни, че след като осакатихте нацията ни в икономическо отношение, няма по-късно да се опитате да ни унищожите физически?