Вихърът на Жътваря

— Добре. Искам да ти кажа едно. Убедена съм, че този К’риснан лъже.

— За кое?

— Убедена съм, че той знае какво е станало с Брутен Трана, и че дойде при мен, за да се добере до женския съвет и до тебе, съпруже. Първо да прецени реакцията ми към новината в момента на получаването й, след това да прецени по-обмислената ни реакция през следващите дни. Второ, като изрази подозрението си, макар и фалшиво, той се опита да подсили омразата ни към ледериите. И нашата жажда за мъст, с което да продължи тази задкулисна вендета, която, предполага се, ще отвлече вниманието на Карос и Гнол.

— Тоест докато вниманието им е отвлечено, те да не усетят някоя по-голяма заплаха — която трябва да има нещо общо с мястото, където се е дянал Брутен Трана.

— Много добре, съпруже. Може и да си страхливец, но не си глупав. — Замълча и отпи. — Това поне е нещо.

— Колко още ще ме мъчиш, жено?

— Колкото трябва.

— Ние не бяхме тук. Преплавахме половината от този проклет свят. Връщаме се и заварваме, че заговорът е победил, властва и е добре окопан. Върнахме се, за да разберем, че сме загубили последния си син.

— Значи трябва да си го спечелим отново.

— Нищо не е останало за спечелване, Урут. Рулад е луд. Измяната на Нисал го е прекършила.

— По-добре, че тая кучка я няма, отколкото да стои на пътя ни. Рулад повтаря грешките си. С нея направи същото, каквото и с роба, Удинаас. Не можа да се научи.

Томад се усмихна горчиво.

— Не можа да се научи. Като всички нас, Урут. Разбрахме каква отрова е за нас Ледер. Предвидихме добре заплахата и затова тръгнахме да я завладеем и с това да премахнем тази заплаха завинаги. Или поне така си мислехме.

— А тя ни погълна.

Той отново извърна очи към стената вдясно, където на желязна кука висеше сноп фетиши. Пера, ивици тюленова кожа, нанизи от раковини, зъби от акула. Жалките опърпани останки от три деца — единственото, което им напомняше за живота им.

На някои не им беше мястото тук, защото синът, на когото принадлежаха, беше отхвърлен, животът му бе заличен, все едно никога не го е имало. Ако Рулад ги видеше, дори връзката на синовната кръв нямаше да спаси живота на Томад и Урут. Трул Сенгар — самото име бе анатема, престъпление, наказанието за изричането му беше смърт.

Все едно им беше и на двамата.

— Най-коварна отрова, наистина — продължи Урут и погледна бокала си. — Ние дебелеем. Воините се напиват и спят в леглата на ледерийски курви. Или лежат в несвяст в бърлогите с дъранг. Други просто… изчезват.

— Връщат се у дома — отвърна Томад и едва потисна жегващата болка от тази мисъл. — У дома. Преди всичко това.

— Сигурен ли си?

— Какво намекваш?

— Карос Инвиктад и неговите Патриотисти не спират денонощната си тирания над хората. Всеки ден извършват арести. Кой може да каже, че не са арестували и Тайст Едур?

— Не биха могли да го скрият, жено.

— Защо не? След като Брутен Трана го няма, Карос Инвиктад прави каквото му скимне. Никой вече не стои над рамото му.

— Той и преди правеше каквото му скимне.

— Не можеш да знаеш това, съпруже. Нали? Какви задръжки — истински или въображаеми, все едно — си е налагал Карос Инвиктад, докато знаеше, че Брутен Трана го наблюдава?