Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Защо тогава са били в каторгите?
— Осъдени за това, че са пропаднали, ваше величество.
Рулад се сгърчи на трона, поразен сякаш отвътре. Главата му се отметна рязко назад, той се разтрепери. И заговори объркано:
— Пропаднали? Но те са наши родственици. Единствените наши родственици в целия този проклет свят!
— Самата истина, императоре. Признавам, бях донякъде притеснен от решението да ги затворят в онези ужасни килии…
— По чие решение, Гнол? Отговори ми!
Последва поклон, който Блудния знаеше, че скрива доволния блясък в очите на канцлера — умело прикрит.
— Затварянето на пропадналите Едур от Сепик бе по решение на Томад Сенгар, императоре.
Рулад бавно се отпусна.
— И те измират.
— На тълпи, ваше величество. Уви.
— Освободихме ги, за да им нанесем своето наказание. Спасихме ги, за да ги убием.
— Бих казал, че по мое скромно мнение тази съдба е донякъде несправедлива…
— Несправедлива? Мършава змия такава — защо не си ми казал затова досега?
— Императоре, вие не проявявахте никакъв интерес към финансовите детайли…
„О, тук допусна грешка, Гнол.“
— Към какво?!
Ето, че по тила на канцлера изби пот.
— Различните разходи, свързани с тяхното затваряне, ваше величество.
— Те са Тайст Едур!
Нов поклон.
Рулад скри лицето си в длани.
— Едурска кръв… Спасени от робство. И каторга за награда.
Трайбан Гнол се покашля.
— Много от тях са измрели в корабните трюмове, ваше величество. Доколкото разбирам, жестокото отношение към тях е започнало още с напускането на остров Сепик. Какво следва да направя, императоре?
„Колко ловко върна позициите си, Трайбан Гнол.“
— Доведи Томад Сенгар. И Урут. Доведи баща ми и майка ми.
— Сега?
Мечът изстърга по пода и се насочи право в гърдите на Трайбан Гнол.
— Да, канцлер. Веднага.
Трайбан Гнол и охранителят му излязоха почти тичешком. Рулад остана сам в тронната зала, мечът сочеше в празното.
— Как? Как са могли да сторят това? Тези нещастни хора — те са от нашата кръв. Трябва да помисля. — Отпусна меча, намести се на трона, прибра крака. — Как? Нисал? Обясни ми това… не, ти не можеш, нали. Ти избяга от мен. Къде си, Нисал? Някои твърдят, че си мъртва. Къде е тялото ти тогава? Нима си поредният подут труп в канала — онези, които виждам от кулата — да не си от онези, които течението отнася? Казват ми, че си била предателка. Казват ми, че не си предателка. Всички ме лъжат. Знам това, виждам го. Чуй. Всички ме лъжат… — И захлипа, закри устата си с ръка, очите му зашариха отчаяно из празната зала.
Блудния видя как този поглед се плъзна точно над него. Помисли дали да не пристъпи напред, да спре магията, която го скриваше, да каже на императора: „Да, ваше величество. Всички ви лъжат. Но аз не ще ви излъжа. Смееш ли да чуеш истината, император Рулад? Цялата истина?“
— Роби. Това… това е грешно. Томад — тате! — откъде дойде тази жестокост?
„О, скъпи Рулад…“
— Ще си поговорим, тате. Двамата. Насаме. И, мамо, да, ти също. Ние тримата. Отдавна не сме го правили. Да, точно това ще направим. И вие трябва… трябва да не ме лъжете. Не, това няма да го приема.
— Тате, къде е Нисал? — изхлипа. — Къде е Трул?
Можеше ли да се скъса сърцето на един Древен бог? Блудния едва не рухна от покруса, когато жаловитият въпрос отекна из залата. После ехото затихна и остана само тежкият дъх на императора.
След това императорът проговори, вече с много по-твърд глас:
— Ханан Мосаг, ти си виновен за всичко. Ти причини това. На нас. На мен. Ти ме изврати, накара ме да ги отпратя всички. Да намерят противници. Но не, тази идея беше моя, нали? Не мога… не мога да си спомня… толкова лъжи има тук, толкова много гласове, и всички лъжат. Нисал, ти ме остави. Удинаас… ще ви намеря и двамата. Ще заповядам да ви одерат живи, ще слушам писъците ви…
В коридора отекна тропот на ботуши.
Рулад погледна гузно натам и се намести на трона. Изправи оръжието. И когато вратата се отвори, вече седеше озъбен, за да посрещне родителите си.
Десертът пристигна на върха на меча. Цяла дузина гвардейци ледерии, водени от Сирин Канар, нахлуха в частните покои на Томад и Урут Сенгар. С извадени оръжия влязоха в трапезарията и завариха там двамата едури да седят в двата края на дългата маса.
Никой от двамата не помръдна. Никой от двамата не изглеждаше изненадан.
— Станете — изръмжа Сирин, без да може да скрие задоволството си, наслаждението, което изпитваше в този момент. — Императорът заповяда да се явите пред него. Веднага.
Стегнатата усмивка на лицето на Томад сякаш трепна за миг, преди старият воин да се изправи. Урут изсумтя презрително.