Вихърът на Жътваря

Тоблакаят оглеждаше опърпаната си ризница от раковини, която бе изпънал на нара. Седефените люспи бяха потъмнели и олющени, между тях прозираха кръпки от дебелата кожена основа, съшити с ивици сурова кожа. Карса Орлонг беше събрал няколкостотин продупчени монети — калаени и буквално без никаква стойност — и явно се канеше да подсили бронята с тях.

Дали това бе жест на подигравка, зачуди се Сеймар Дев. Ясен присмех в лицето на Рулад? Не можеше да го разбере тази Карса Орлонг.

— Разчистих палубата от глупаците — продължи той. — А онези в леса на анибарите? Колкото до ледериите, те са още по-жалки — виж ги как се свиват от страх още сега. Ще обиколя този град, с меча си на гърба, и никой няма да ме спре.

— Говори се, че скоро ще призоват първия кръг претенденти. Разгневиш ли тези хора, Карса, няма да чакаш дълго, преди да се изправиш срещу императора.

— Чудесно — изсумтя той. — Тогава ще обиколя Ледерас като новия му император.

— Това ли искаш? — попита тя изненадано.

— Ако се наложи, за да ме оставят на мира.

Сеймар изсумтя.

— Значи последното, което искаш, е да си император.

Той се изправи и изгледа намръщено ризницата.

— Бягството не ме интересува, вещице. Няма никаква причина да ми забраняват.

— Можеш да излезеш извън този двор и да обикаляш колкото искаш… просто си остави меча.

— Това няма да стане.

— Тогава стоиш тук и бавно полудяваш, докато чакаш благоволението на императора.

— Може би ще изляза с бой навън.

— Карса, те просто не искат да избиваш граждани. Като знаем колко… мм… лесно се обиждаш, молбата им не е неоснователна.

— Това, което ме обижда, е липсата им на доверие.

— Точно така — сопна се тя. — А ти си го спечели напълно, като избиваше едури и ледерии под път и над път. Включително един Преда…

— Не знаех, че е Преда.

— Щеше ли да има разлика? Не мисля. А фактът, че беше брат на императора?

— И това не го знаех.

— И?

— И какво, Сеймар Дев?

— Уби го с копие, нали?

— Той ме нападна с магия…

— Разказвал си ми историята, Карса Орлонг. Ти просто си избил екипажа му. После си отворил с ритник каютата му. После си разбил черепите на телохранителите му. Казвам ти, на негово място и аз щях да прибягна до своя лабиринт — стига да имах такъв, но нямам. И щях да хвърля по теб всичко, което имам.

— Няма смисъл от този разговор — изръмжа тоблакаят.

— Чудесно — заяви тя и стана. — Излизам да намеря Таксилиан. Неговите упорити мании поне са по-малко дразнещи.

— Той ли ти е любовникът сега?

Тя се спря на прага.

— И ако е?

— Радвам се за теб — рече Карса и отново загледа навъсено опърпаната си броня. — Аз бих те разкъсал.

Ревност, към множеството други безумия? Духове подземни!

— Повече склонност бих проявила към Старшия оценител. Уви, той е положил клетва за целомъдрие.

— Онзи умилкващ се монах още ли е тук?

— Още.

— Гаден вкус имаш, вещице.

— Е, не виждам възможен начин да отговоря на такъв коментар.

— Естествено.

Стиснала устни, Сеймар Дев напусна стаята.