Вихърът на Жътваря

Като стар глупак, заложил веднъж на живота на смъртни, Блудния се луташе из коридорите на съживена власт и мърмореше до безкрай литанията си от пропуснати възможности и грешни избори. Издишването на магия извръщаше погледите на онези, които подминаваше, стражи пред всевъзможните входове и пресечки, забързаните слуги, водещи губещата си битка с рухващата резиденция, известна с името (вече с ирония) „Вечния домицил“. Виждаха, без да виждат, и никакъв образ не оставаше в умовете им, след като ги подминеше.

Блудния го забравяха по-лесно от всеки призрак. Но не толкова лесно, колкото би му харесало. Сега той имаше поклонници, с цената на око, обвързващо него и силата му, воюващо с волята му под маската на вяра. Разбира се, всеки бог знаеше за тази война — това покваряване, изглежда, бе основната цел на всеки жрец. Принизяване на святото в ежедневния свят на смъртни съперничества, политики и игри на власт и манипулиране на толкова хора, колкото са поклонниците. А, и да, трупането на богатство, било то в земя или пари, било в раздаването на присъди или в събирането на души.

Измъчван от такива мисли, Блудния пристъпи в тронната зала и безшумно зае обичайното си място до една от стените, между двата огромни гоблена, точно толкова незабележим, колкото сцените, извезани в рамките им — образи, сред които можеше да се открие една фигура, която силно наподобяваше Блудния.

Канцлерът Трайбан Гнол — с когото Блудния делеше ложе, щом изгодата го наложеше — стоеше пред отпуснатия в трона си като преситено от богатство и безумие чудовище Рулад. Един от телохранителите на канцлера бе надвиснал зад гърба му, на две стъпки зад него, отегчен, докато господарят му изреждаше числа. Изреждаше за пореден път в детайли усилващия се спад на хазната.

Тези заседания, разбра с известно възхищение Блудния, представляваха съзнателно усилие, целящо да изтощи императора още повече. Приходи и загуби, разходи и рязък ръст на дълговете, трупащи се в монотонен ритъм като сили, подготвящи се да наложат обсада. Атака, срещу която Рулад не разполагаше със защита.

Щеше да се предаде, както винаги. Да отстъпи цялото управление на канцлера. Ритуал толкова изнервящ за гледане, колкото за изтърпяване, но Блудния не изпитваше никаква жал. Едурите бяха варвари. Като деца пред цивилизованото лукавство.

„Защо идвам тук ден след ден? Какво очаквам да видя? Окончателното рухване на Рулад? Ще ме зарадва ли това? Ще ме забавлява ли? Колко мизерни са станали вкусовете ми!“

Огледа императора. Потъмнели, зловещо проблясващи монети в ритъма на смътно отражение, което се усилваше и гаснеше с дъха на Рулад; черната кръвна закана на дългото право острие на меча с връх, забит в мраморния подиум, посивялата костелива ръка, стиснала увитата със златна жица дръжка. Изпружен в своя трон, Рулад наистина представляваше въплътена метафора. Брониран в богатства и въоръжен с меч, който носеше едновременно безсмъртие и унищожение, неуязвим на всичко освен на собствената си усилваща се лудост. Паднеше ли Рулад, щеше да е отвътре навън, Блудния беше убеден.