20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Тогава д’Артанян влезе при приятелите си, като си подсвиркваше една мелодия, започната при тръгването на
Портос.
— Мили Атос, аз размислих върху това, което казахте, и съм съгласен с вас. Положително съжалявам, че се забърках в цялата тая история. Вие сте прав: Мазарини е измамник. Реших да бягам с вас. Без размишления, бъдете готови; шпагите ви са в ъгъла, не ги забравяйте; тия инструменти могат да ви бъдат много полезни в обстоятелствата, в които се намираме. Да, а де е кесията на Портос? А, ето я!
И д’Артанян сложи кесията в джоба си. Двамата приятели го гледаха смаяни.
— Е, какво чудно има в това? — продължи д’Артанян. — Аз бях сляп, Атос ми отвори очите — нищо повече. Елате
тук.
Двамата приятели се приближиха.
— Виждате ли тая улица? — попита д’Артанян. — Там ще бъдат конете ви. Ще излезете през вратата, ще завиете наляво, ще скочите на конете — и край. Не се грижете за нищо и чакайте само сигнала. Сигналът ще бъде викът ми: „Господи Исусе!“
— Но дайте ни дума, че ще дойдете с нас, д’Артанян! —
каза Атос.
— Кълна се в бога!
— Решено — извика Арамис. — При вика „Господи Исусе!“ излизаме, събаряме по пътя си всичко, което се опита да ни попречи, тичаме към конете, скачаме на седлата и препускаме. Така ли?
— Точно така!
— Виждате, Арамис — каза Атос, — винаги съм ви казвал, че д’Артанян е най-добрият от всички ни.
— Охо, комплименти! — рече д’Артанян. — Да ме няма. Сбогом.
— Но вие ще бягате с нас, нали?
— Естествено. Не забравяйте сигнала: „Господи Исусе!“
Той излезе също тъй спокойно, както и влезе, като продължи предишната мелодия от мястото, където я беше прекъснал при влизането си.
Едни войници играеха, други спяха, а в един ъгъл двама пееха фалшиво псалмата Super flumina Babylonis1.
Д’Артанян повика сержанта.
Драги господине — му каза той, — генерал Кромуел изпрати господин Мордаунт за мене. Моля ви се, пазете добре пленниците.
Сержантът направи знак, че не разбира френски.
Тогава д’Артанян се опита да му обясни със знаци това, което не можеше да му обясни с думи.
Сержантът кимна утвърдително.
Д’Артанян отиде в конюшнята и намери конете оседлани, включително и своя.
— Уловете всеки по един кон — каза той на Портос и Мускетон — и завийте наляво, за да могат Атос и Арамис да ви видят от прозореца.
— И тогава те ще дойдат ли? — попита Портос.
— Веднага.
— Вие не забравихте кесията ми, нали?
— Не, бъдете спокоен.
— Добре.
И държейки по един кон за юздата, Портос и Мускетон отидоха на поста си.
Останал сам, д’Артанян секна огниво, запали късченце прахан, два пъти по-голямо от лещено зърно, качи се на коня, приближи се до войниците и се спря сред тях, точно пред входа.
Тук, като галеше коня си с ръка, той вкара късченцето прахан в ухото му.
Само такъв опитен ездач като д’Артанян можеше да се Реши на такова средство. Щом почувствува опарването. конят изцвили от болка, изправи се на задните си крака и заскача като бесен.
——
1 На реките вавилонски (лат.) — Б. пр.
Войниците се уплашиха да не бъдат смачкани й се скриха бързо.
— На помощ! На помощ! — викаше д’Артанян. — Дръжте го! Дръжте го! Конят ми побесня.
Наистина за една минута очите на животното се наляха с кръв и то цялото побеля от пяна.
— На помощ! — продължаваше да вика д’Артанян, като виждаше, че войниците не смеят да се приближат. — На помощ! Ще ме оставите ли да загина? Господи Исусе!
При тия думи вратата се отвори и оттам изскочиха Атос и Арамис с шпаги в ръце. Но благодарение на д’Артаняновата хитрост пътят беше свободен.
— Пленниците бягат! Пленниците бягат! — извика сержантът.
— Дръж! Дръж! — извика д’Артанян, като изпусна юздата на вбесилия се кон, който се хвърли напред и събори двама-трима души.
— Стой! Стой! — викаха войниците, като грабнаха оръжията си.
Но пленниците бяха вече на седлата и без да губят време, се спуснаха към най-близката врата. Насред улицата видяха Гримо и Блезоа, които бяха търсили господарите си.
С един знак Атос обясни всичко на Гримо и слугите последваха малкия отряд, който се понесе като вихър. Отзад д’Артанян го подтикваше с виковете си. Те минаха под вратата като сенки, преди да помислят дори пазачите да ги спрат, и се намериха на равно поле.
През това време войниците продължаваха да викат: „Стой, стой!“ А сержантът, който се досети, че са го изиграли, си скубеше косата. .
В тая минута долетя в галоп един конник с хартия в ръка.