Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Много е досадно, тази личност разваля удоволствието ми от сладоледа.
Съпругът повдигна рамене:
— Е, стига! Не му обръщай внимание. Ако започнем да се занимаваме с всеки срещнат нахалник, няма да ни остане време за друго.
Но виконтът се беше изправил рязко. Не можеше да допусне този непознат да разваля удоволствието от сладоледа, който самият той беше предложил. Обидата засягаше лично него, тъй като приятелите му бяха влезли по негова покана и заради него в сладкарницата. Тази работа, значи, се отнасяше само до него.
Той се приближи до човека и му каза:
— Господине, вие наблюдавате нашите дами така, че няма да търпя повече това. Моля, бъдете така добър да престанете с тази настойчивост!
Мъжът отвърна:
— Ще ме оставите ли на мира!
Виконтът произнесе, стиснал зъби:
— Внимавайте, господине, ще ме принудите да премина мярката!
Господинът отговори само с една дума, мръсна дума, която отекна от единия до другия край на сладкарницата и накара всички присъствуващи, сякаш под действието на някаква пружина, да направят по едно рязко движение. Всички, които седяха гърбом, се извърнаха; останалите вдигнаха глави; три момчета се завъртяха на петите си като пумпали; двете жени зад тезгяха подскочиха, след това извиха тела, като че ли и двете бяха автомати, подчиняващи се на една и съща ръчка.
Настъпила беше пълна тишина. След това внезапно във въздуха изплющя сух звук. Виконтът беше зашлевил плесница на своя противник. Всички наставаха, за да се намесят. Бяха разменени взаимно визитни картички.
Когато се прибра у дома си, виконтът походи няколко минути насам-натам из стаята си с широки крачки. Беше твърде възбуден, за да може да мисли за каквото и да е. Една-единствена мисъл плуваше в съзнанието му: „Предстои ми дуел“, без да може все още да предизвика в него някакво чувство на вълнение. Постъпи така, както беше длъжен да постъпи; беше се показал такъв, какъвто трябваше да бъде. Щяха да приказват за това, щяха да одобрят постъпката му, щяха да го поздравят. Той повтаряше на висок глас, както говорим при голям душевен смут:
— Какъв скот е този човек!
След това седна и започна да размишлява. Трябваше още сутринта да намери секунданти. Кои да избере? Прехвърляше на ум имената на най-изтъкнатите и най-известните хора, които познаваше. Най-сетне се спря на маркиз дьо Ла Тур-Ноар и на полковник Бурден — голям благородник и воин; този избор беше добър. Вестниците щяха да споменат имената им. Той усети, че е жаден и изпи една след друга три чаши вода; след това отново закрачи. Чувствуваше се пълен със сили. Като се покажеше луда глава, решен на всичко, и поставеше тежки и опасни условия, изисквайки сериозен дуел, много сериозен, страшен, противникът му вероятно щеше да отстъпи и щеше да поднесе извиненията си.
Той отново взе визитната картичка, която беше извадил от джоба си и захвърлил на масата, и я препрочете само с един поглед, както я беше вече прочел в сладкарницата и на връщане в затворения файтон при светлината на всяка улична лампа. „Жорж Ламил, улица Монсе 51“ Нищо повече.
Той разглеждаше всички тези букви и те му се струваха тайнствени, пълни с някакъв неясен смисъл. Жорж Ламил! Кой беше този човек? Какво работеше? Защо беше погледнал тази жена по такъв начин? Не беше ли възмутително един непознат да смути така неочаквано живота ви само защото му беше хрумнало да втренчи нахално поглед в една жена? И виконтът повтори още веднъж гласно:
— Какъв скот!
След това застана неподвижно, прав, замислен, с поглед, все още прикован върху визитната картичка. В него се надигаше някакъв гняв против това парче хартия, изпълнен с ненавист гняв, към който се примесваше и странно чувство на неразположение. Колко глупава беше тази история! Той взе едно разтворено джобно ножче и го заби посред напечатаното име, сякаш беше промушил някого.
Трябваше, значи, да се бие! Какво да избере, сабята или пистолета — тъй като наистина се смяташе оскърбен. Със сабята рискуваше по-малко, но с пистолета имаше вероятност да накара противника си да отстъпи. Дуелите със сабя бяха много рядко смъртоносни, тъй като взаимна предпазливост задържаше противниците на достатъчно разстояние един от друг, за да не може някое от остриетата да се забие дълбоко в гърдите им. С пистолета рискуваше живота си сериозно; но също така само с него би могъл да излезе от цялата тази история с честта, която му се падаше, и то без да се стигне до бой.
Той промълви:
— Трябва да бъда твърд. Той ще се уплаши.
Звукът на собствения му глас го накара да подскочи и той се озърна. Беше много нервен. Изпи още една чаша вода, след това почна да се съблича, за да си легне.