Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
И те тръгнаха. Виконтът се прибра у дома си, за да ги чака. Възбудата му, която се беше уталожила за кратко време, сега нарастваше с всяка измината минута. Той усещаше в ръцете, в краката, в гърдите си някакъв особен трепет; не го сдържаше нито седнал, нито прав на едно място. В устата му нямаше и следа от слюнка и той непрестанно премляскваше шумно с езика си, сякаш го отлепваше от небцето.
Опита се да закуси, но не можа да хапне нищо. Тогава му дойде на ум да пие нещо, за да възвърне смелостта си, и нареди да му донесат малко шише с ром, от който изгълта една след друга шест чашки.
Заля го особена топлина, като от изгаряне, и веднага след това се почувствува успокоен. Помисли си: „Открих средството. Сега съм добре.“
Но след един час беше изпразнил шишето и отново го обхвана непоносима възбуда. Изпитваше безумно желание да се търкаля по земята, да крещи, да хапе. Свечеряваше се.
Сепна го звънецът на пътната врата и той се задъха до такава степен, че не намери сили да се изправи, за да посрещне секундантите си.
Вече не смееше дори да им говори, да им каже „добър ден“, да произнесе една-единствена дума от страх, че биха могли да разберат всичко по променения му глас.
Полковникът каза:
— Всичко е уредено според условията, които поставихте. Отначало вашият противник настояваше да му се даде предимство като на оскърбен, но отстъпи почти веднага и прие всичко. Неговите секунданти са двама военни.
Виконтът промълви:
— Благодаря.
Маркизът поде:
— Извинете ни, че непрекъснато влизаме и излизаме, но трябва да се погрижим още за хиляди неща. Нужен е добър лекар, тъй като дуелът ще бъде прекратен само при тежко нараняване, а вие знаете, че куршумите не се шегуват. Трябва да определим мястото близо до някоя къща, в която, ако се наложи, да бъде отнесен раненият, и т.н.; тъй или иначе, имаме още два-три часа работа.
Виконтът още веднъж каза отсечено:
— Благодаря.
Полковникът запита:
— Как се чувствувате? Спокоен ли сте?
— Да, много спокоен, благодаря.
Двамате мъже си отидаха.
Когато се почувствува отново сам, стори му се, че полудява. Понеже слугата му беше запалил лампите, той седна на масата, за да напише няколко писма. След като написа най-отгоре върху един лист: „Тава е моето завещание…“, той се изправи рязко и се отдалечи, чувствувайки се неспособен да свърже мислите си, да вземе някакво решение, да предприеме каквото и да било.
И така, той щеше да се бие! Вече не можеше да го избегне. Но какво ставаше с него? Искаше да се бие, такова беше намерението му и така бе решил, обаче ясно съзнаваше, че въпреки всички усилия на разума и пълното напрягане на волята няма да намери достатъчно сили дори да отиде до мястото на срещата. Мъчеше се да си представи дуела, своето държане и вида на противника си.
От време на време зъбите му тракаха със сух звук. Опита се да чете, взе да прегледа правилника за дуелите на Шатовийар. След това се запита: „Дали противникът ми е посещавал състезанията по стрелба? Дали е известен? Дали се е класирал? Как да узная това?“
Сети се за книгата на барон дьо Во за стрелците с пистолет и я прелисти от началото до края. Жорж Ламил не беше споменат там. Но все пак, ако този човек не беше добър стрелец, нямаше да приеме веднага такова опасно оръжие и тези смъртоносни условия.
Минавайки край малка кръгла масичка, той отвори една поставена върху нея оръжейна кутия от Гастин Рьонет и взе един от пистолетите, след това застана така, като че ли се готвеше да стреля, и повдигна ръка. Но трепереше от главата до петите и цевта на пистолета играеше на всички страни.
Тогава си каза: „Не, така е невъзможно. Не бих могъл да се бия в такова състояние.“
Гледаше на края на цевта малката черна дълбока дупка, която храчеше смърт, и мислеше за позора, за шушуканията в светските кръгове, за смеховете в салоните, за презрението на жените, за намеците във вестниците, за обидите, които щяха да му подхвърлят подлеците.
Продължаваше да гледа оръжието и като повдигна ударника, забеляза неочаквано под него един капсул, който светеше като малко червено пламъче. Пистолетът беше останал зареден съвсем случайно, по невнимание. И той изпита смътна, необяснима радост от това.
Ако не съумееше да си придаде пред противника благородното и спокойно държане, което подхождаше за случая, щеше да бъде загубен завинаги. Щеше да бъде опетнен, белязан със знака на позора, изгонен от обществото! Не, той не би могъл да си придаде спокоен и нехаен вид, съзнаваше това, чувствуваше го. Но при все това той беше смел, щом се беше решил да се бие, беше смел, щом… Мисълта, която го докосна едва-едва, дори не можа да се оформи напълно в главата му; и като отвори широко уста, той натика рязко, чак до гърлото си, цевта на пистолета и натисна спусъка…