Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Щом се озова в леглото, угаси светлината и затвори очи.
Мислеше: „Утре цял ден ще се занимавам с моите работи. Да поспим сега, за да бъдем спокойни утре.“
Беше му много топло под завивките, но не можеше да се унесе. Въртеше се и се мяташе, лежеше пет минути по гръб, след това се обръщаше на лявата страна, после се преместваше на дясната.
Все още беше жаден. Стана, за да пие вода. И тогава го обхвана тревога: „Дали ще се уплаша?“
Защо сърцето му започваше да бие лудо при всеки познат шум в стаята? Когато стенният часовник се готвеше да удря, слабото скърцане на изпъващата се пружина го караше да подскача; а след това по няколко секунди дишаше с отворена уста, сякаш го притискаше нещо.
Започна да разсъждава върху възможността от това — ще се изплаши ли?
Не, разбира се, той нямаше да се изплаши, щом беше вече решил да отиде докрай, щом имаше твърдото желание да се бие, да не трепере. Но се чувствуваше тъй дълбоко смутен, че се запита: „Може ли да се изплаши човек въпреки волята си?“
И съмнението го завладя, обзе го силна тревога, истински ужас; какво щеше да стане, ако някаква могъща, непреодолима сила, по-мощна от собствената му воля, го покори? Да, какво щеше да стане? Без съмнение той щеше да отиде на мястото на срещата, щом искаше да отиде. Ами ако се разтрепере? Ако изгуби съзнание? И той помисли за своето положение, за репутацията си, за името си.
Обзе го особено желание да стане веднага и да се погледне в огледалото. Запали отново свещта. Когато видя лицето си, отразено върху гладкото стъкло, едва можа да се познае; стори му се, че не се бе виждал никога дотогава. Очите му изглеждаха огромни и колко блед беше само, наистина колко блед, колко много блед!
Стоеше прав пред огледалото. Изплези език, сякаш искаше да провери здравето си, и изведнъж като куршум го прониза мисълта: „В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв.“
И сърцето му отново заби лудо.
„В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв. Тази личност пред мене в огледалото съм самият аз — а тогава може би няма да съществувам вече. Как! Ето ме, аз се виждам, чувствувам, че живея, а само след двадесет и четири часа мога да лежа изтегнат на това легло, мъртъв, със затворени очи, студен, бездушен, изчезнал.“
Той се извърна към леглото и се видя съвсем ясно изтегнат по гръб върху същата тази постеля, която току-що бе напуснал. Лицето му беше хлътнало като на всички мъртъвци, а ръцете му бяха така отпуснати, както ръцете, които никога вече няма да се движат.
Тогава изпита страх от своето легло и за да не го гледа повече, мина в пушалнята. Взе машинално една пура, запали я и отново закрачи. Стана му студено; запъти се към звънеца, за да събуди слугата си, но се спря с издигната към връвта ръка: „Този човек ще забележи, че съм изплашен.“
И не позвъни, запали огъня сам. Ръцете му слабо трепереха, потръпваха нервно, когато се докосваха до предметите. Главата му се въртеше; безредните му мисли ставаха неуловими, резки, болезнени, особена замаяност завладяваше мозъка му, сякаш беше пил.
Питаше се непрестанно; „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“
Цялото му тяло трепереше, разтърсвано от внезапни тръпки; той стана отново и като се приближи до прозореца, разтвори завесите.
Денят настъпваше, летен ден. Небето розовееше, а заедно с него и целият град — покривите, стените. Необхватна нежна светлина заливаше пробудения свят, сякаш това беше милувката на изгряващото слънце; и заедно с този блясък радостна надежда, бърза и внезапна, заля сърцето на виконта. Полудял ли беше, та се беше оставил да го смазва по такъв начин страхът, преди още да има взето решение, преди неговите секунданти да са се видели със секундантите на Жорж Ламил, преди да знае дали въобще ще се бие?
Той се изми, облече се и излезе с твърда стъпка.
Вървейки, той си повтаряше: „Трябва да бъда твърд, много твърд. Трябва да докажа, че не съм се уплашил.“
Секундантите му, маркизът и полковникът, се поставиха на негово разположение и след като му стиснаха крепко ръцете, започнаха да разискват върху условията.
Полковникът запита:
— Сериозен дуел ли желаете?
Виконтът отговори:
— Съвсем сериозен.
Маркизът поде:
— Държите ли на пистолета?
— Да.
— Давате ли ни свобода да уредим останалото?
Виконтът отговори ясно, със сух, отсечен глас:
— Двадесет крачки, по команда, вдигнато оръжие вместо свалено. Размяна на изстрели до тежко нараняване.
Полковникът каза с тон, в който се чувствуваше задоволство:
— Това са прекрасни условия. Вие стреляте добре, всички шансове са на ваша страна.