Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Жуженето идеше от Шарка, който се намираше на завивката до нея. Щорите на прозореца бяха прибрани — Шалан не помнеше да го е направила тя — а навън беше тъмно. Вечерта след деня, в който тя пристигна на Пустите равнини.
— Влезе ли някой? — попита тя и отмести кичур червени коси от очите си.
— Ммм. Някои. Отидоха си.
Шалан стана и отиде в дневната. Очи на Аш, почти неохотно мина по безупречния бял килим. Ами ако остави стъпки и го развали?
Споменатите „някои“ бяха оставили храна на масата. Шалан внезапно прегладня, седна на дивана и вдигна капака на подноса. Имаше безквасен хляб, изпечен със сладко по средата, и сосове за топене.
— Напомни ми сутринта да благодаря на Палона. Тази жена е божествена.
— Ммм. Не. Мисля, че тя е… ах… преувеличение?
— Бързо схващаш — похвали го Шалан. Шарка се превърна в триизмерна маса усукани линии, като топка, увиснала до нея над дивана.
— Не. Твърде муден съм. Вие предпочитате едни храни, а други — не. Защо?
— Заради вкуса.
— Би трябвало да разбирам тази дума. Но не я разбирам. Не и истински.
Бурята да го отнесе. Как се описва вкус?
— Като цвят… който виждаш с устата си. — Шалан се смръщи. — А това беше ужасно сравнение. Съжалявам, трудно ми е да съм проницателна на празен стомах.
— Казваш „на“ стомах, а аз знам, че нямаш това предвид. Общият смисъл ми позволява да разбера какво искаш да кажеш всъщност. Някак самият израз е лъжа.
— Не е лъжа — отвърна Шалан, — ако всеки разбира и знае какво означава.
— Ммм. Такива са най-добрите лъжи.
— Шарка — рече Шалан и си отчупи от хляба, — понякога приказваш непонятно като бав, който се мъчи да рецитира древна воринска поезия.
Оставената до храната бележка гласеше, че Вата и войниците са дошли и са настанени в една от съседните сгради, а робите засега са включени в домакинството.
Докато дъвчеше хляба — много вкусен — Шалан се отправи към сандъците с намерението да извади багажа. Щом отвори първия обаче, вътре блещукаше червена светлина. Далекосъобщителят на Тин.
Шалан се втренчи в него. Трябва да беше човекът, който предаваше сведения за Тин. Шалан предполагаше, че е жена, при все че предавателната служба се намираше в Ташикк. Там може дори да не бяха воринци. Можеше и мъж да е.
Толкова малко знаеше. Трябваше да е много предпазлива… В името на Бурите, можеше да предизвика гибелта си, даже и да беше предпазлива. Ала тя се бе уморила да я разкарват.
Онези хора знаеха нещо за Уритиру. Опасно или не, това беше най-добрата следа на Шалан. Извади далекосъобщителя, подготви дъската с хартията и постави писеца. Когато завъртя копчето, за да покаже, че е готова, писецът увисна неподвижно, обаче не почна да пише. Който и да опитваше да се свърже, сега не беше там — писецът навярно светеше от часове. Трябваше да изчака връщането на събеседника.
— Неудобно — рече тя и се усмихна. Нима наистина се оплакваше, че се налага да почака няколко минути, за да се свърже с някого на половин свят от нея?
Ще трябва да намеря как да се свържа с братята ми, разсъди Шалан. Без далекосъобщител щеше да стане потискащо бавно. Дали не можеше да се възползва от предавателните служби в Ташикк, но с друг посредник?
Настани се удобно на дивана — писецът и подложката остави до подноса с храната — и прегледа предишните съобщения на Тин и онази далечна личност. Не бяха много. Навярно Тин ги бе прочиствала от време на време. Останали бяха тези за Ясна, дома Давар и Призрачната кръв.
Според Шалан тук изпъкваше една особеност. Тин говореше за тази група не като крадец за възложители на задача. Пишеше за „спогаждане“ с Призрачната кръв и „издигане“ в тяхната среда.
— Шарка — рече Шарка.
— Моля?
— Шарка. В думите. Ммм.
— На този лист ли? — попита Шалан и вдигна писмото.
— Тук и на другите. Виждаш ли първите думи?
Шалан се свъси и заразглежда листовете. На всеки от тях първите думи бяха на далечния събеседник. Просто изречение, с което се питаше за здравето или положението на Тин. Тин всеки път отговаряше просто.
— Не разбирам — призна Шалан.
— Образуват групи от по пет. Квинтети, писмата. Ммм. Всяко послание следва повторение — първите три думи започват с една от трите от квинтета. Отговорът на Тин дава останалите две.
Шалан разгледа, ала не можа да разбере какво иска да каже Шарка. Той пак обясни и ѝ се стори, че схваща. Сложно беше.
— Код — прецени тя. Разумно беше; налагаше се да е сигурно, че от другата страна на далекосъобщителя е който трябва. Пламна, когато осъзна, че почти е провалила тази възможност. Ако Шарка не беше забелязал кода, или пък далекосъобщителят бе почнал да пише веднага, Шалан щеше да се разкрие.