Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик завърши сред истинска буря от ръкопляскания; и още веднъж дробовете на допълнително поканените заработиха с пълна пара под командата на мистър Уелър. Мистър Уордл вдигна наздравица за мистър Пикуик; мистър Пикуик вдигна наздравица за старата дама. Мистър Снодграс вдигна наздравица за мистър Уордл; мистър Уордл вдигна наздравица за мистър Снодграс. Един от бедните роднини вдигна наздравица за мистър Тъпман; а другият беден роднина вдигна наздравица за мистър Уинкл; цареше щастливо празнично настроение, докато двамата бедни роднини изчезнаха тайнствено под масата, а това даде знак, че е време да прекъснат увеселението.
Събраха се отново на вечеря след една разходка от двадесет и пет мили, предприета от мъжете по съвета на мистър Уордл, за да отстранят последиците от изпитото на закуската вино. Бедните роднини останаха в легло цял ден, за да са годни отново за същото необикновено достижение, но тъй като не успяха, спряха пиршеството дотам. Мистър Уелър караше прислугата да се смее непрекъснато, а шишкавото момче разпредели свободното си време на кратки, строго редуващи се промеждутъци, посветени ту на ядене, ту на спане.
Вечерята премина не по-малко сърдечно от закуската и също тъй шумно, но без сълзи. После дойде десертът с още наздравици. След това — кафе и чай. И най-накрая — балът.
Приемната на Манър Фарм беше голяма, дълга, облицована в тъмно дърво зала с висока камина, чийто комин беше тъй широк, че оттам можеше да мине цял файтон от новия патентован вид заедно с колелата и прочие. В горния край на залата, в кът, образуван от зеленика и борови клонки, бяха седнали двамата най-добри цигулари и единственият арфист в цял Мъгълтън. В многобройните ниши върху най-различни подставки бяха сложени тежки сребърни свещници с по четири свещи. Килимът беше вдигнат, свещите пламтяха ярко, огънят гореше и пращеше в камината, а весели гласове и безгрижен смях се носеха из залата. Ако някои йомени от старата английска гвардия се бяха превърнали след смъртта си в елфи, щяха да изберат точно това място за своите веселби.
Ако имаше нещо, годно да направи тази очарователна сцена още по-любопитна, то бе единствено забележителният факт, че мистър Пикуик се бе появил в залата без своите гетри — за първи път, откакто го помнеха неговите най-стари приятели.
— Да не искате да танцувате? — учуди се Уордл.
— Разбира се — отвърна мистър Пикуик. — Не виждате ли, че съм облечен нарочно за целта? — Мистър Пикуик привлече вниманието върху копринените си чорапи на точки и елегантно вързаните си лачени обувки.
— Вие с копринени чорапи! — възкликна мистър Тъпман закачливо.
— А защо не, сър… защо не? — разгорещено се обърна към него мистър Пикуик.
— О, разбира се, не виждам каквато и да било причина да не ги носите — отговори мистър Тъпман.
— И аз тъй мисля, сър, и аз тъй мисля — отвърна мистър Пикуик с доста рязък тон.
Мистър Тъпман беше готов да се засмее, но виждайки, че работата става сериозна, той също стана сериозен и каза, че десенът им бил много красив.
— Радвам се, че ви харесват, сър — рече мистър Пикуик и настойчиво погледна своя приятел. — Надявам се, че не виждате нищо странно в тези чорапи.
— Не, разбира се. О, не, разбира се — отвърна мистър Тъпман. Той се отдалечи и лицето на мистър Пикуик пак придоби обичайния си благ израз.
— Готови сме всички, струва ми се — рече мистър Пикуик, застанал начело със старата дама за танца, като четири пъти вече се бе спущал напред преждевременно, тъй като гореше от нетърпение да започне.
— Захващайте веднага тогава — рече Уордл. — Хайде!
Двете цигулки и арфата засвириха и мистър Пикуик се впусна в първите стъпки, когато се разнесе всеобщо пляскане и някой извика: „Спрете, спрете!“