Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Още не си бе оттеглила ръката, когато спящата отвори очи и трепна.
— Не се тревожете, моля. Аз съм просто една от пътничките. Дойдох да видя дали сте по-добре и дали не бих могла да ви услужа с нещо.
— Мисля, че вече бяхте така любезни да ми изпратите прислугата си.
— Не бях аз, а сестра ми. По-добре ли сте?
— Много по-добре. Имах само леко натъртване, но се взеха добри мерки и вече почти ми премина. За миг просто ми се зави свят от болки и прималях. И преди това ме болеше, но най-после съвсем ме надви.
— Може ли да остана при вас, докато дойде някой? Искате ли?
— Много бих желала, защото се чувствувам самотна тук, но се боя, че ще ви бъде много студено.
— Студът не ме плаши. Не съм изнежена, макар че имам такъв вид.
Тя бързо премести един от грубите столове до леглото и седна. Също така бързо другата дръпна част от някаква покривка от себе си и я наметна с нея така, че ръката, с която я прикрепяше, остана на рамото й.
— Така много приличате на добродушна милосърдна сестра — каза дамата, като й се усмихна, — също като че ли сте дошли при мене от дома.
— Това много ме радва.
— Когато се събудих преди малко, сънувах, че съм у дома. Старият ми дом, преди да се омъжа.
— И преди да се отдалечите така от него.
— Била съм и много по-далече, но тогава ме придружаваше най-ценното от него и нищо не ми липсваше. Тук се почувствувах самотна, когато заспивах, и като ми домъчня малко за него, мислите ми литнаха натам.
В гласа й прозвуча нотка на тъга и любов, и разкаяние, което накара посетителката в този миг да отвърне поглед от нея.
— Странно съвпадение ни събра под това одеяло, с което ме завихте — каза след кратка пауза посетителката, — защото, знаете ли, струва ми се, че от известно време вече ви търся.
— Мене ли търсите?
— Имам едно писъмце, което трябваше да ви предам, когато ви намеря. Ето го. Ако не правя груба грешка, то е адресирано до вас. Права ли съм?
Дамата взе писмото, каза „да“ и го зачете. През това време посетителката й я наблюдаваше. Писмото беше много късо. Тя се изчерви леко, докосна устни до бузата на посетителката си и стисна ръката й.
— Милата малка приятелка, на която ме представя, може да ми бъде някога утеха, казва той. Тя наистина ми е утеха още от първото виждане.
— Може би вие — започна колебливо посетителката, — може би вие не знаете моята история? Може би той никога не ви е разказвал?
— Не е.
— Да, разбира се. Защо ли пък ще ви я разказва? Едва ли имам право да я разкажа и аз сега, защото съм помолена да не я разказвам. В нея няма нищо особено, но тя може да ви обясни защо ви моля да не казвате тук нищо за писмото. Може би забелязахте семейството ми? Някои от членовете му — това казвам само пред вас — са малко надменни, имат някои предразсъдъци.
— Вие ще го вземете обратно и тогава съпругът ми няма да го види. Иначе може да го види и случайно да заговори за него. Бъдете така добра да го сложите в пазвата си за по-сигурно.
Тя направи това много грижливо. Малката й слаба ръчичка още държеше писмото, когато се чуха стъпки вън в галерията.
— Аз му обещах — каза посетителката, ставайки, — че ще му пиша, след като ви видя (непременно щях да ви видя, рано или късно), и ще му кажа дали сте добре и щастлива. По-добре ще е да кажа, че сте добре и щастлива.
— Да, да, да! Кажете, че съм добре и щастлива. И че горещо му благодаря и никога няма да го забравя.
— Ще се видим утре сутринта. След това сигурно няма да мине много, преди да се срещнем отново. Лека нощ!
— Лека нощ! Благодаря ви, много ви благодаря! Лека нощ, мила.
Двете се разделиха набързо и развълнувано и посетителката излезе от стаята. Тя очакваше да срещне съпруга на дамата близо до вратата, обаче човекът в коридора не се оказа той, беше пътникът, който бе избърсал с парче хляб мустаците си. Като чу стъпки зад себе си, той се обърна — защото отминаваше нататък в тъмницата.
Неговата учтивост, твърде прекалена, не допускаше младата дама да си свети сама по стълбите, нито да слезе долу сама. Той взе лампата й, вдигна я така, че да освети най-добре каменните стъпала, и я последва чак до трапезарията. Не й беше лесно при слизането да не покаже, че се свива и трепере, защото видът на този пътник й беше особено неприятен. Докато седеше тихо в своя ъгъл преди вечеря, тя си мислеше каква роля би играл той в сцените и местата, свързани с нейните преживявания, и накрая изпита от него отвращение, граничещо с ужас.