Цялото кралско войнство

Беше Адъм Стантън. Дрехите му бяха вир-вода, а панталоните — оплескани до коленете с кал. Сега ми стана ясно защо колата стоеше пред къщата. Той я беше зарязал и тръгнал пеша в дъжда.

В същия миг, в който го забелязах, той вдигна към нас глава. Но погледът му се насочи към Шефа, а не към мен.

— Адъм — повиках го аз, — Адъм!

Той пристъпи към нас, но не ме и погледна.

Шефа се обърна към него и подаде ръка да се здрависа.

— Здравей, докторе — каза с протегната ръка.

За миг Адъм остана неподвижен, сякаш решил да не поеме подадената ръка. После и той протегна ръка и като видях това, помислих си с облекчение: „Подаде му ръка, слава богу, успокоил се е, успокоил се е!“

Тогава видях какво държи в ръката си и в този миг, когато очите ми разпознаха предмета, но преди мозъкът и нервите да са възприели неговото значение, видях как дулото изплю едно след друго две бледооранжеви пламъчета.

Не чух звук, защото той се изгуби в по-гръмкото стакато на изстрелите, които се раздадоха от лявата ми страна. Все още с протегната ръка, Адъм се олюля, отстъпи крачка назад, спря върху мен помътнелия си, пълен с укор поглед и в този миг втора поредица изстрели го повали на пода.

В настъпилата мъртва тишина аз се хвърлих към Адъм. После чух женски писък, тропот на нозе и гълчава. Адъм се обливаше в кръв. Целите му гърди бяха надупчени. Той бе вече мъртъв.

Вдигнах глава и видях Захарчо с още димящ пистолет в ръка, а малко зад него, до асансьора — едър полицай от пътната полиция, който също държеше пистолет.

Не видях Шефа. И си помислих: „Не го е улучил.“

Но се бях излъгал. Докато се оглеждах, Захарчо захвърли пистолета си, който изтрака по мраморния под, и със сподавен животински стон се втурна зад статуята на генерал Мофат.

Положих главата на Адъм на пода и тръгнах да заобиколя статуята. Вече се беше струпал толкова народ, че се наложи да си пробивам път със сила. Някой крещеше:

— Отстъпете, отстъпете, дайте му възможност да диша!

Но тълпата продължаваше да расте, всичко живо се беше юрнало насам.

Най-сетне се добрах до Шефа. Дишайки тежко, той седеше на пода и гледаше право пред себе си. Притискаше с ръце долната част на гърдите си. Не забелязах признаци да е ранен. Но после видях между два пръста да се процежда струйка кръв, съвсем тъничка.

Наведен над него, Захарчо плачеше и се мъчеше да каже нещо. Най-после от устата му се изтръгна:

— М-м-м-много ли б-б-б-боли, Ш-шефе, б-б-б-боли ли?

Шефа не умря във фоайето с купола. Не, той живя още няколко дни и почина в стерилно чисто бяло легло при всички облаги на науката. Отначало лекарите казаха, че няма да умре. Беше тежко ранен — в тялото му бяха заседнали две куршумчета от пистолетчето за спортна стрелба, което Адъм имаше още от дете, — но се готвеха да го оперират, а и той беше як човек.

И тъй отново започна висенето в чакалнята със саксиите на прозореца, акварелите по стените и изкуствените пънове в камината. В деня на операцията с Луси Старк дойде и сестра й. Бащата на Шефа беше съвсем грохнал, та не можеше да напусне Мейсън. Още от пръв поглед личеше, че сестрата на Луси — много по-голяма от нея, облечена в провинциална черна рокля, с високи черни обувки с връзки — е енергична, здравомислеща жена, препатила много, която знае как да помогне на човека в беда. Достатъчно беше да видиш ръбатите й, зачервени груби ръце с дълбоко изрязани нокти, за да разбереш, че можеш да се опреш на нея. Когато влезе в чакалнята и огледа не толкова с презрителен, колкото с опитен, критичен поглед цветята в саксиите и изкуствените пънове, тя ми напомни с нещо лоцман, който влиза в кабината и поема кормилото.