Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Отначало е така... Плахост, срам... после изчезва.

Явно този неин баща, който от половин дума се сещаше какво му казва, днес не можеше да разбере нищо.

– Такъв срам не изчезва.

– Изчезва, изчезва. И майка ти навремето се срамуваше от това, но изчезва.

– Татко! – тропна с крак Михримах.

Тогава Сюлейман разбра, че става въпрос за нещо сериозно. Вгледа се внимателно в очите на дъщеря си.

– Срам ме е от Рюстем. Защото той е крадец. Този срам изчезва ли?

– Какво?

Ох! Зарадва се Михримах, че долови гняв в тона на баща си.

– Да! Той е един крадец!

– Дава ли си сметка нашата дъщеря какви ги говори?

– И то много добре! Защото си приказвах и с него по този въпрос.

– Еее?

– Нали разбирате? Казах му да не краде повече! – измънка Михримах.

Султан Сюлейман стана от дивана, на който седеше.

– Виж го ти нашия зет! Що за дързост да се забърква с кражби, деградира така! Как ли го прави? Какво ограбва този проклетник!

– Парите на хората!

– Какво!?

Тонът на падишаха беше по-скоро израз на изумление, отколкото на гняв.

– Какво каза, че крадял, Михримах?

– Парите на хората, господарю! Той е крадец! Не ме посрамвай, не ме давай на един крадец!

Ох, ето че го каза най-сетне! Камък падна от гърба й, усети го

– А ти как разбра за това, дъще? Някой ти каза ли? Да не е клевета. Има стотици, хиляди, които не могат да понасят Рюстем.

– Не! – реагира моментално Михримах, преди да е отшумяло действието на думите й. – Сам ми го сподели.

Падишахът напълно се обърка.

– И как е вършел тази проклетия?

– Правел я, и то от доста време! – започна да му обяснява тя. – Подхванал я в Диарбекир. Ако някой по някакъв наложителен повод му тропнел на вратата, той не му свършвал работата, преди да получи пари.

Михримах забеляза как изражението на падишаха се промени. Буреносните облаци се разпръснаха, на тяхното място грейна закачлива истинска усмивка.

– На това се казва рушвет, Михримах, а не кражба! Вземал е рушвет!

– Рушвет ли, кражба ли – все едно! Не е ли престъпление да посягаш на нещо, над което нямаш права? А на всичко отгоре, и да се хвалиш с това наляво-надясно. За всяка работа си имало отделна цена. Някоя за едно акче, друга – за хиляда!

– Гледай ти! Твоичкият определил и ценоразпис за рушветите, а?

Не й хареса тази дума „твоичкият“, но въпреки това кимна за потвърждение.

– Той е крадец! Господарю, не ме давайте на крадец, не ме карайте да се срамувам! – примоли се тя отново.

Султан Сюлейман дълго време се разхожда умислен из стаята. Знаеше, че рушветът и злоупотребите нарушават всички правила на Великата Османска империя. Дори везирите от Дивана престанаха да подават ръка на онези, които безогледно очакваха помощи и услуги от държавата. Колко пъти самият той предупреждаваше Ибрахим паша:

– Недей да правиш тези работи, зетко!

Как Любимеца Ибрахим беше забогатял толкова много? Ами Искендер Челеби – ковчежникът, на когото имаше пълно доверие? Керваните на двореца, златото нямаха чет и брой! След като уби този човек, Ибрахим се опита да присвои богатството му, но навременната намеса го прехвърли в хазната.