Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Трите тържества се проведоха в двореца на Ат Мейданъ. Любимеца Ибрахим паша вече беше забравен, но издигнатият от него дворец, който оповестяваше на света, че е по-могъщ, по-богат и по-далновиден от султан Сюлейман, си стоеше на мястото.

Още нещо беше забравено. Прякорът на жениха на Михримах изчезна Въшльото Рюстем, появи се Щастливеца Рюстем.

Още като настъпи хиляда петстотин тридесет и деветата зима, Михримах знаеше, че сватбата й ще се направи през тази година. Само че никой не й казваше месеца, седмицата, деня. А и тя не питаше. "Бедата беше наблизо, но кога?

Разбра едва когато принц Джихангир се втурна в стаята й с два реда сълзи от двете очи. Момченцето се мяташе от едно място на друго. И Михримах, и Нурбану, която вече също като Есма не се отделяше от нея страшно се разтревожиха. И трите момичета се хвърлиха към него.

– Моят принц! Моят шах!

– Ще ме заколят!

– Какво!?

Писъкът нададе Нурбану. Обзета от ужас извика:

– Никой тебе няма коли!

Нейният вик заглуши писъците на момченцето. За миг дори Джихангир спря да крещи и се загледа в това странно, но много красиво момиче.

Михримах притегли братчето си по-наблизо и се опита да го успокои.

– Може ли такова нещо?

– Може! – викна отново Джихангир. – Мен ще ме заколят!

Сълзите се стичаха по прелестните му бузки. Слабото му болнаво телце се тресеше в ридания. Михримах имаше чувството, че късат, чупят нещо вътре в нея. Колкото пъти погледнеше Джихангир, толкова пъти я обземаше това усещане. Направо кръв капеше от сърцето й. „Ах, горкичкият ми принц!“ – си каза безгласно. А като въздъхна дълбоко, приласка братчето си:

– Няма да те оставя на никого! Никой няма да те заколи!

Момченцето прегърна кака си през талията с дълбока надежда.

– Няма да ме оставиш, нали?

– Няма да те оставя, скъпи! •

Риданията на Джихангир полека-лека преминаха във въздишки, така проблемът беше решен. Гувернантката му Фатма влезе съвсем разстроена и от нея разбраха, че въпросното колене било празник за сюнета.

– Господарят издаде ферман вашата сватба и празникът за сюнет на Баязид хан и Джихангир хан да се направят заедно през месец ноември.

Михримах си помисли с горчивина: „Всъщност ще заколят мен!

След това настъпиха последните отпори на Михримах и Джихангир.

С повод и без повод той се разплакваше:

– Няма да им дам!

А Михримах, за да се отърве от Рюстем, разказа на майка си какво се е говори за бъдещия й съпруг по дюкяните, по пазарите. Даже с изчервено лице веднъж й спомена, че доста често посещавал банята.

– Какво лошо? – сопна се Хюрем. – Наричаха го Въшльото, а ето на, той си поддържа чистотата.

– Не е това, валиде! – непокорно вдигна глава Михримах. – Там правели други неща...

Хюрем се загледа недоумяващо в дъщеря си. А като разбра за какво става дума, отрече:

– Няма вече! – И повтори няколко пъти: – Няма вече! Няма вече! Клевета е! Бяха наклеветили човека, че дори е прокажен, забрави ли?