Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Осведомен за всяко нещо поотделно и общо, той си оставаше безпомощен. Трябваше да отсича ръцете, които посягаха към рушвета. Коя по-напред? Като им отсечеше ръцете, тези хора се вторачваха в хазната. Ограбваха докрай Великата Османска империя. Затова обичаше Искендер Челеби. Той вардеше хазната като очите си. Не беше взел дори медно петаче. Е, като пресечеше рушвета, какво щеше да стане?
– Сега и мен ме е срам, Михримах! – продума тихо. Отиде и седна на дивана. – Веднъж да стане твой – какво от това! Ще пресече тази работа. Само че в тази страна не остана и един човек, който да не взема рушвет, дъще!
– Но това е грях! – изумена вдигна глава Михримах.
Сюлейман кимна.
– Виж какво ще ти кажа... Я ела да седнеш до мен!
Стресна се. Не повярва на ушите си.
– Като влязох в Багдат, срещу мен скочи един разгърден мъж. Охраната моментално го хвана, постъпи както му е редът. „Стойте!' им казах. По всичко личеше, че човечецът иска да говори. Казвал се Фузули. . Пишел стихове като мен, редял строфи. „Виж, султане!“ – понечи да ми целуне кафтана. Спрях го. Погледна ме изненадано и рече „На поданиците подадох поздрав. Не го приеха, не било рушвет! Нима и ти не даваш да те почета, преди рушвета да получиш? Добре ли е?"
Султан Сюлейман замълча. Михримах за пръв път видя бащи си, че преглъща с мъка.
– Можеш ли да си представиш, дъще? Робите ще започнат да прощават грехове и на нас!
– Да бяхте го наказали още там, на място!
– Защо? Че е назовал истината ли? – загледа се вторачено в дъщеря си. – Ето какво ще ти кажа сега. Трябва да следиш съпруга си. Да го следиш, да не посяга на държавната собственост. Рушветът е от роба за роба. И този, който взема, и този, който дава, са негодници. Тях Аллах ги накаже. Обаче законът повелява да се отсича ръката, която посегне към държавната собственост. Такъв е законът. Който ще да е посегателят, ако щеш зет ни, ако щеш принцовете ни.
– Значи... – изправи се Михримах и с тон колкото сломен, толкова и назидателен, продължи: – ...за да се въведе някакъв ред сред хората, трябва закон. Посланията са от ден до пладне, забраните също, но законите остават. Не е ли доказателство за това фактът, че още се придържаме към Законника на нашия велик дядо Фатих Мехмед? Въдворете и вие, господарю, такива правила, такава справедливост, че историята да ви нарече Сюлейман Законодателя.
Падишахът не знаеше да се ядосва ли, да се гордее ли. Замисли се „Дете на нейните години ли ми ги говори тези неща? Има право! Михримах има право! Колко струва едно послание, след като справедливостта, извоювана с ятаган, не се отстоява с ред и закон?“
Тя нямаше какво повече да каже. Остави повелителя си сам с мислите си и си излезе.
Михримах плака цяла нощ. Сълзите засъхнаха върху бузите й. Като заспа, й се присъни косматата черна ръка на Рюстем.
АТ МЕЙДАНЪ – ИСТАНБУЛ
26 ноември 1539 г.
Сватбата продължи три седмици. Да уважат султан Сюлейман дойдоха посланици от четирите страни на света, везири, бейове, аги. Всички се включиха. С изключение на Махидевран и престолонаследника Принц Мустафа.
Нямаше полза и от сладките увещания и молби на Хюрем. Вероятно пръв и последен път Сюлейман отказа на жена си: „Не може! Не искам да ги виждам на сватбата!“.
Всъщност той не смяташе, че Хюрем желае Гюлбахар и синът й да пристигнат в Истанбул, обаче се лъжеше. Хюрем наистина го искаше, за да натрие носа на Гюлбахар със своята мощ и с щастието си. За да бъде свидетел как онази се пръска от завист и злоба. Беше замислила да построи шатрата на Гюлбахар до своята. За да се наслаждава на изражението й, на безсилието й, на потиснатостта й, на поражението й.
Колкото й да се молеше да покани Гюлбахар, Негово Величество „султане мой“ не й разреши. Падишахът не се задоволи само с това, ами заповяда в същото време, когато щеше да бъде сватбата, престолонаследникът да сформира мощен съюз и да се дислоцира по границата с Персия.
Туриха казаните да врят на Ат Мейданъ, цели три седмици готвеха храна и храниха хиляди хора. На войската поднесоха пълни тепсии с баклава, раздадоха бакшиши.
Приятелски настроените владетели присъстваха на сватбата лично или ги представляваха техни посланици.
Светът стана свидетел на щастието, споходило султан Сюлейман, както и на мощта и великолепието на Великата Османска империя. Приятелите се зарадваха и възгордяха, враговете се изплашиха и разкаяха.
Цареше вездесъщо щастие. Дори принц Джихангир, който от месеци вдигаше врявата: „Няма да им дам да ме заколят“, се заливаше от смях, докато гледаше изкусните номера на палячовците, фокусниците, кукловодите и карагьозчиите.