Съдбовният кораб [bg]

Съществото, което беше част от кораба, разпери широко крайници.

— Един от своите? Наистина ли ме припознаваш тогава? Колко странно. Макар че ви познах с едно докосване, аз все още не познавам себе си. Дори аз не припознавам себе си. Как е възможно ти да го правиш?

— Той е луд — протръби една белязана червена змия. Медните му очи се завъртяха в нетърпение. — Нека свършим каквото трябва да свършим. Да го убием. После тя ще ни отведе на север. Отлагахме достатъчно дълго.

— О, да! — гърлено се изкиска бялата змия. — Убийте го, убийте го бързо, преди да ни принуди да се изправим пред онова, в което сме се превърнали. Убийте го, преди да ни накара да се запитаме какво е другият кораб и защо трябва да ѝ вярваме. — Той се обви в обиждащ възел сякаш се домогваше до собствената си опашка. — Може би това е нещо, което е научила през времето, което е прекарала заразена с човеци. Както всички си спомняме, те с удоволствие се избиват едни други. Не им ли помагахме с тази задача все по заповед на Мълния? Ако тези заповеди наистина идват от нея. Може би се е превърнала в доброволна прислужница на един човек. Може би се опитва да научи и нас на това. Нека ѝ покажем какви схватливи ученици сме. Убийте го.

Помнещата заговори бавно.

— Няма да има никакво убиване. Това не е правилно и всички го знаем. Да убием създанието не за храна или за да се защитим, а просто защото ни е наредено, не е достойно за нас. Ние сме наследниците на Трите царства. Когато убиваме, убиваме за себе си. Не така.

Из Шривър се разля облекчение. Опасенията ѝ се бяха оказали много по-дълбоки, отколкото бе признала пред себе си. Тогава неочаквано Телур, стройната зелена змия, заговори:

— Какво ще стане тогава с уговорката ни с Мълния? Тя трябваше да ни заведе у дома, ако направим това за нея. Сега ще бъдем ли оставени, както бяхме преди?

— Може би е по-добре да сме каквито бяхме преди да я срещнем, отколкото каквито почти ни направи — тежко отвърна Молкин.

Помнещата заговори отново:

— Не зная какво родство дължим на този кораб. Според всичко, което чухме, когато говорим с тези същества, ние разговаряме със смъртта. И все пак някога са принадлежали към нас и заради това им дължим поне малко уважение. Този няма да го убиваме. Ще се върна при Мълния и ще видя какво ще каже. Ако нареждането не идва от нея, а от човеците на борда ѝ, тогава ще ги оставим сами да си водят дребнавите битки. Ние не сме слуги. Ако тя откаже да ни поведе към дома, тогава аз ще си тръгна. Онези, които пожелаят, могат да ме последват. Може би всичко, което помня, ще е достатъчно да ни води. Може би не. Но ние ще останем наследниците на Трите царства. Заедно ще осъществим тази последна миграция. Ако не отведе до нашето прераждане, ще ни отведе до смърт. По-добре това, отколкото да станем като човеците, да избиваме своите в името на личното оцеляване.