Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Едновременно с нея проблесна подобно на нападаща змия мечът на Олмер – широкото лезвие разсече ръката и лъка на Маелнор, проби доспеха и дълбоко набразди гърдите. Елфът се свлече без стон и вик, беззвучно прегърнал приближилата се към него земя. Ала и Господарят не остана невредим. От него се изтръгна глух стон на тежка болка – пуснатата от упор стрела все пак бе пробила нагръдната пластина на бронята му!

Един от последните дружинници с вопъл се хвърли напред – да го доубие, да го довърши, да го унищожи!

Но Олмер веднага доказа, че дори да е ранен, но не смъртоносно. Като отрази атаката, той нанесе ответен удар и Фолко потрепери, като видя с каква лекота мечът на Господаря разсече ризницата, изработената от наистина добри оръжейници, и как пръсва кръв и човекът рухна мъртъв.

И тогава напред се хвърли Фолко. Маелнор посочи начина – вече нямаше какво да губи, да става каквото ще, напред! Мозъкът му работеше трескаво, но ясно. Няма за какво да се буташ напред – ще намериш само бърза смърт. Да се приближиш отзад...

Явно че също така мислеха Беарнас и Амрод. Двамата елфи и хобитът на бегом се хвърлиха към Господаря, по пътя пускайки стрели, които засега отлитаха от плочите на ризницата, но Маелнор показа, че и тези доспехи могат да бъдат пробити.

Олмер отново се разсмя. Той прибра с замах меча в ножницата, като вече тичаше нагоре по склона към развалините на замъка тъй леко, като че я нямаше раната в гърдите му. Фолко и Амрод се устремни след него. Беарнас се забави, не можеше да не се наведе над проснатия Маелнор. Недалеч от поваления елф се размърда Торин, застена и започна да се надига на крака, с неимоверно усилие Атлис откъсна от земята обляната си с кръв глава...

Господарят не се задържа на върха. Като направи бърз зиг-заг сред руините, той започна да се спуска надолу към блатата по другата страна на хълма. Там във воалите на мъглата бродеше някакъв кон – сигурно на някой от загиналите воини на Олмер. Кралят-без-Кралство го хвана за юздите, изкатери се в седлото – и мъглата бързо го погълна.

Амрод в безсилна ярост хвърли лъка си под краката. Господарят изчезна! Да преследват Олмер беше безсмислено – би могъл да тръгне в коя да е посока, иди намери следите му в мочурището, а и освен това в тъмнината на приближаващата се нощ! И Фолко с Амрод се върнаха.

Резултатите бяха неутешителни. Трийсет и пет дружинници загинаха, останалите бяха тежко ранени, седмина умираха. Торин, наистина излезе от битката без нито една драскотина, само силно контузен, ала Дребосъка бе цапнат значително по-силно. Митрилният шлем го спаси, но дълбоката вдлъбнатина говореше за удар с нечовешка сила. На Атлис му беше разсечено челото, ранена ръката, засегнат хълбока, но той можеше да стои на крака и веднага започна да помага на елфите да се грижат за ранените. Нямаше как да мислят да си тръгнат оттук преди изгрев.