Децата на капитан Грант

На двеста стъпки под върха Джон Манглс и морякът стигнаха до опасния хребет, който туземците бранеха така упорито. Ако за зла участ маорите, по-хитри от бегълците, не бяха повярвали на изригването на вулкана и бяха дали вид, че отстъпват, само за да привлекат бегълците до себе си, тяхното присъствие щеше да проличи именно на това място. Гленарван въпреки цялата си увереност и въпреки закачките на Паганел неволно потрепера. Спасението на неговите близки щеше да се реши в десетте минути, необходими за преминаването на хребета. Той чувствуваше как бие сърцето на леди Елена, която се беше вкопчила в ръката му.

Впрочем той и не мислеше да се връща. Джон също. Младият капитан, следван от останалите и закрилян от непрогледния мрак, започна да пълзи по тесния хребет, като се спираше, когато някое отронено камъче се търкулнеше към подножието на платото. Ако диваците бяха още там, този необичаен шум непременно щеше да предизвика страхотна престрелка от двете страни.

Бегълците пълзяха по наклонения хребет като змии, а това им пречеше да напредват бързо. Когато Джон Манглс стигна до най-ниската точка, само двадесет и пет стъпки го деляха от платото, където предния ден лагеруваха туземците. Оттук хребетът възлизаше по доста стръмен склон и в продължение на четвърт миля се изкачваше към една горичка.

Пътешествениците преминаха ниската част на хребета благополучно и започнаха да се изкачват мълчаливо. Горичката не се виждаше, но те знаеха, че тя е там и ако не им бъдеше устроена някоя засада, Гленарван се надяваше, че в нея ще бъдат на сигурно място. Той знаеше, че отсега нататък те вече не бяха под закрилата на табуто. Извисяващият се хребет не беше част от Маунганаму, а бе свързан с орографската система на източната част на езерото Таупо. Така че те можеха да очакват от страна на туземците освен стрелба и ръкопашен бой.