Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Шайдар Харан се изкиска — като стържене на суха, напукана кожа. Това беше другата отлика на този мърдраал. Далеч по-жестоки от тролоците, които бяха просто жадни за кръв, мърдраалите проявяваха своята жестокост хладнокръвно и съвсем безстрастно. Шайдар Харан обаче бе способен да проявява и насмешка. Засега тя се чувстваше щастлива, че й се е разминало само с подутини по тялото. Повечето жени вече щяха да са на ръба на лудостта, ако не и оттатък.
— И гориш от желание да се подчиниш? — попита хриптящият, стържещ глас.
— Да, горя от желание да се подчиня, Миа’кова. — Всичко, което беше нужно, за да оцелее. Но въпреки това ахна, когато студените пръсти изведнъж се впримчиха в косата й. Тя сама се затътри на колене, доколкото й беше възможно, но въпреки това я повлякоха. Този път поне стъпалата й останаха на пода. Мърдраалът я огледа безизразно. Тя с усилие се сдържа да не трепне или да изпищи. Или просто да посегне към сайдар и всичко да се свърши.
— Затвори си очите — каза й той — и ги дръж затворени, когато не ти се каже да ги отвориш.
Могедиен затвори очи. Един от уроците, които бе усвоила от Шайдар Харан, бе моментално подчинение. Освен това със затворени очи можеше да си представи, че е някъде другаде.
Ръката в косата й рязко я тласна напред и тя неволно изпищя. Мърдраалът искаше да я блъсне в стената. Тя изпъна ръце напред да се предпази и залитна поне десет стъпки напред… но килията й нямаше десет стъпки от едната стена до другата. Пушек! Да, подушваше пушек. Но въпреки това задържа клепките си здраво стиснати. Смяташе да се отърве с не повече от няколко отока, и колкото по-малко бяха, толкова по-добре.
— Вече можеш да погледнеш — каза нечий дълбок глас.
И тя го направи — много предпазливо. Говорещият се оказа висок широкоплещест млад мъж с черни ботуши и панталони, със свободно падаща бяла риза, незавързана на гърдите. Гледаше я втренчено с изумително сините си очи. Седеше в дълбоко тапицирана кресло пред мраморна камина, в която по дебелите трупи танцуваха пламъци. Намираха се в облицована с дърво стая, която можеше да принадлежи на богат търговец или на някой среден благородник. Мебелите бяха гравирани, но с малко позлата, постелките по пода бяха на червени и златни арабески. Сигурно беше някъде наблизо до Шайол Гул — не приличаше да е Тел-айеран-риод, единствената друга възможност. Тя се огледа припряно и вдиша дълбоко. Здравите стеги куанде бяха свалени от гърдите и мърдраала го нямаше.
— Приятно ли прекара във вакуолата?
Сякаш ледени пръсти бръкнаха в черепа на Могедиен. Тя не беше нито изследовател, нито творец, но знаеше тази дума. Дори не си и помисли да попита как един млад мъж от това време може да я знае. Понякога в Шарката изникваха мехури, въпреки че някои като Месаана щяха да кажат, че това обяснение е твърде просто. Във вакуолите можеше да се проникне, стига човек да знаеше как, и с тях да се борави както с всичко останало в света — изследователите нерядко бяха извършвали велики изпитания във вакуоли, поне доколкото смътно си спомняше тя — но всъщност те се намираха извън самата Шарка и понякога или се затваряха невъзвратимо, или се пукваха и отнасяха всичко в небитието. Дори Месаана не можеше да каже точно какво става тогава… освен че в този момент всичко, попаднало в тях, изчезва завинаги.
— Колко време? — Изненада се, че гласът й прозвуча толкова ясно. Младият мъж все така си седеше в креслото си и показваше белите си зъби. — Колко време, казах? Или не знаеш?
— Видях, че се появи… — Той замълча, вдигна един сребърен бокал от масата до себе си, усмихна се и отпи. — Появи се по-миналата нощ.
Тя не успя да скрие въздишката си на облекчение. Единствената причина някой да се реши да влезе във вакуола беше това, че във вакуолите времето течеше различно — понякога по-бавно, друг път — по-бързо. Понякога много по-бързо. Нямаше никак да се изненада, ако разбереше, че Великия властелин всъщност я е държал затворена сто години, или хиляда, за да се появи в един свят, който вече е станал негов, и да я накара да преживява, хранейки се с мърша, докато другите Избрани вече стоят на върха. Тя все още бе една от Избраните, поне в собствената си представа. Поне докато Великия властелин сам не кажеше, че не е. Никога не беше чувала някой да се е освобождавал, след като му се постави капана на ума, но тя щеше да намери начин. Винаги се намираше начин за предпазливите, пропадаха само тези, които смятаха предпазливостта за страхливост. Тя сама беше отвеждала неколцина от тъй наречената порода на „храбреците“ в Шайол Гул, за да им бъде заложен кур-сувра.