Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Трябва да бъда напълно сигурен, че ще улуча — отвърна пазителят. — Нямам право на грешка.
Най-сетне, намерил подходяща пролука между дърветата, той стреля, улучвайки жертвата си в главата. Последният оцелял гоблин изпищя и се спъна, при което се пльосна по корем в мекия сняг и се търкулна надолу по склона.
— Хайде! Стреляй! — възторжено възкликна Авелин.
Вместо да го послуша, Елбраян преспокойно окачи лъка обратно на седлото, с притворени очи и отметната назад глава, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на хладния ветрец.
— Какви ги вършиш? — възкликна монахът, когато гоблинът се добра до върха на склона и само след миг изчезна от погледа им. — Какво беше това?
Младият мъж бавно отвори очи.
Всичко е въпрос на репутация — обясни той и като обърна Симфония, отправи се обратно към дърветата.
— Репутация? — повтори Авелин. — Та ти остави последния да се измъкне! А той със сигурност ще разкаже на всички, че не сме си тръгнали, че ние, или поне ти, все още си тук…
Внезапно монахът млъкна, а по устните му заигра лукава усмивка. Разбира се, че ужасеният гоблин щеше да се завърне в лагера си и да разкаже на всеослушание какво му се е случило. И разбира се, щеше да съобщи на всички, че загадъчният пазител е тук заедно с могъщия си жребец, щеше да им каже, че смъртта още дебне в гората.
— Ам’че да! — гръмко се разсмя Авелин. — Нека знаят, че Елбраян е тук!
— Не — поправи го пазителят. — Нека знаят, че Нощната птица е тук и нека тази мисъл всява ужас в сърцата им!
Монахът кимна, наблюдавайки го как изчезва между дърветата, възседнал великолепния си жребец. Да, помисли си той, врагът наистина трябваше да се страхува!
И тази сутрин Елбраян изпълняваше своя танц на меча, така, както го бе правил безброй пъти в Андур’Блау Иннинес. Описваше сложни фигури с великолепното си оръжие, въртеше се, привеждаше се, после отново се изправяше. Движенията му бяха съвършено премерени, хармонията — невероятна. Пристъпваше напред с единия крак, после с другия — стъпка, стъпка, замах и връщане назад.
И всичко се преливаше едно в друго плавно и с такава възхитителна лекота, сякаш Елбраян не беше обикновен смъртен, а въплъщение на извечния войн; този млад мъж с изваяно тяло се бе слял в едно с великолепния си меч, постигайки абсолютно съзвучие.
Скрити зад близките дървета, Авелин и Пони го наблюдаваха благоговейно. Бяха се натъкнали на него случайно и монахът, виждайки, че Елбраян е гол, се опита да отклони идващата малко след него Пони. Закъсня обаче — веднъж забелязала младия мъж на поляната, тя бе като запленена и никакви усилия от страна на Авелин не можеха да я откъснат оттам.
Докато го наблюдаваше как се движи с изяществото на дива котка, напълно погълнат от сложния си танц, Пони усети, че научава още нещо за него, почувства го така близък, както когато лежеше в прегръдките му, сляна в едно с него.
Макар и различно, онова, което се случваше сега, бе изпълнено със същата пламенна страст. Също както онези мигове, и това бе акт на единение на духа и тялото, преживяване съкровено и свято, надхвърлящо ограниченията на обикновеното човешко съществуване.
Авелин и преди бе виждал подобни упражнения (всъщност, Би’нел дасада не беше кой знае колко различен от физическата подготовка, през която преминаваха монасите от Сейнт Мер’Абел), ала никога не бе срещал някой, който да ги изпълнява с такава съвършена грация.
Както не бе виждал и друго оръжие, което да прилича на Буря — не обикновен меч, а сякаш част от самия войн, част, която с великолепието и синкавобялата си диря още повече подчертаваше красотата на движенията му.
— Не трябва да сме тук — прошепна Авелин на Пони, когато Елбраян спря за момент.
Младата жена нямаше как да не се съгласи, тя също се чувстваше като натрапница в нещо, което си беше само на Елбраян. Ала после пазителят отново поде своя танц, вдигайки Буря над широките си рамене, и Пони застина на мястото си, неспособна да откъсне поглед от него.
Досущ като Авелин.
Тръгнаха си, едва когато Елбраян приключи с упражнението и се отпусна в тревата.
Когато го видя отново, около час по-късно, младата жена трябваше да положи огромни усилия, за да прикрие обзелите я угризения, усещането, че е надзърнала там, където не би трябвало. Най-сетне не издържа и заяви:
— Видях те тази сутрин.
Елбраян я погледна заинтригувано.
— Докато се упражняваше — уточни тя. — Н-н-не… не исках — не можа да продължи обаче и засрамено сведе поглед.
— Сама ли беше? — попита младият мъж и нещо в тона му я накара да вдигне поглед, нещо в усмивката, която играеше в крайчеца на устните му, го издаде.