Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Благодари на нея — обясни Джуравиел и като по даден знак, Пони се показа иззад близкия смърч.
Младият мъж се втурна към нея и я притисна до гърдите си. Дълго я държа в прегръдките си, докато изведнъж не осъзна какво означаваха думите на Джуравиел. Елфите бяха видели Пони, познаваха я!
— Ти вече й беше разказвал за нас — обясни Джуравиел.
— Въпреки това — вметна Тунтун, която изглеждаше необичайно весела — появата ни доста я стресна.
— Бях в Ландсдаун, последната, останала там, когато те се появиха — обади се и Пони.
Елбраян я огледа от глава до пети, доволен, че не е ранена. Вярно, изглеждаше изморена от дългия път, беше и доста мръсна, ала иначе беше цяла и невредима.
— Чак до Палмарис — отговори тя на неизречения му въпрос. — Няма кон, който да може да се мери със Симфония! Отведе ме до Палмарис и обратно, без нито веднъж да забави крачка или да се покаже уморен. Сега всичко в кралството е съвсем различно, пътищата са пълни с войници и врагът вече не може да ни хване неподготвени.
Елбраян отметна един рус кичур, паднал върху изпоцапаното й лице, и махна парченце пръст, залепило се на бузата, ала през цялото време не откъсваше поглед от ясните й сини очи. Колко я обичаше, колко силно й се възхищаваше, колко много я уважаваше! Искаше му се завинаги да я задържи в прегръдките си, да не се отделя от нея, да я защитава, ала как да го стори, как да я пази, когато опиташе ли се да го стори, щеше да й отнеме самата същност, желязната й воля, силата, на която толкова се възхищаваше.
— Целият свят трябва да ти благодари — прошепна той и се обърна, за да каже нещо на елфите, те обаче отдавна си бяха отишли, оставяйки двамата влюбени насаме.
— Знаят, че сме тук и сега не могат да си обяснят защо следите, които оставяме, намаляват — обясни Елбраян на Авелин.
Двамата бяха застанали под прикритието на гъстите дървета, които обграждаха една полегата, подобна на паница, долчинка. Размекнат, мокър сняг все още покриваше земята и проблясваше синкавобял на слабата лунна светлина. В далечния северозападен край на поляната, между дърветата се прокрадваха три дребни силуета, очевидно гоблинови съгледвачи.
— Може би ще решат, че сме си тръгнали — обнадеждено предположи монахът.
И наистина, повече от две трети от хората бяха отишли на изток, така че сега Елбраян имаше на разположение по-малко от четиридесетина бойци, без да се броят елфите, които бяха толкова потайни, че дори той не знаеше броя им.
— И точно там ще им е грешката — мрачно отвърна пазителят.
Нещо в гласа му накара Авелин да го изгледа любопитно. За свое успокоение видя Буря да виси от едната страна на седлото, което Белстър О’Комли беше поръчал за Елбраян преди време, Ястребокрилия също бе на мястото си, заедно с пълен колчан стрели.
Ала тогава, за огромна изненада на монаха, Елбраян заби пети в хълбоците на Симфония, излезе от прикритието на дърветата и се спусна по южния склон на долината.
Насреща му, на не повече от стотина метра, гоблините се сепнаха, после се разтичаха между дърветата, поставяйки стрели в тетивата на лъковете си.
— Елбраян! — трескаво прошепна Авелин. — Върни се!
Пазителят обаче не помръдна, гордо изправен върху седлото, без дори да докосва оръжията си.
Три стрели се издигнаха в нощното небе, ала и трите паднаха прекалено далеч от него.
— Те наистина мислят, че не можем да ги видим — очевидно развеселен каза Елбраян.
Авелин изтича на поляната, заставайки така, че Симфония да бъде между него и гоблините.
— По-добре да не ги бяхме виждали — изпуфтя той. — А още по-добре — те да не ни бяха видели!
— Успокой се, приятелю — отвърна пазителят, тъкмо когато поредната стрела изсвистя във въздуха и тупна само на десетина метра от тях.
Симфония дори не трепна, ала на Елбраян му се щеше и монахът да имаше такова спокойствие.
Уплашен, Авелин надникна иззад главата на жребеца и видя, че гоблините са се спуснали до подножието на долчинката, все още скрити зад голите дървета.
— С три изстрела наведнъж все ще им излезе късметът — отбеляза той и отново погледна към Елбраян, който тъкмо опъваше тетивата на лъка си.
Обърна се достатъчно бързо, за да види как стрелата се забива дълбоко в гърдите на един от гоблините. Разбира се, не можеше да различи самата стрела, затова пък толкова по-ясно видя как скверното създание потръпна конвулсивно и бавно се свлече на земята. Двамата му другари панически се втурнаха обратно, подхлъзвайки се непрестанно, докато се мъчеха да се изкачат обратно по склона.
Елбраян ги наблюдаваше съвършено неподвижен, готов за следващия изстрел.
— Бързо, ще ги изпуснеш — подкани го Авелин.