Пробуждането на демона

— Аз ще се погрижа за това — обеща пазителят и насочи вниманието си към друг належащ проблем. — Ами нашите хора?

— Има около стотина, които не се справят никак добре — съобщи Брадуордън. — Не са слабаци, ама доста им се струпа на главите таз’ зима.

— Има ли някое място, където да ги отведем? — попита Елбраян.

Тримата ловци нямаха никакви предложения, Авелин пък не можеше да се сети за по-близко убежище от манастира Сейнт Прешъс в Палмарис, ала да бъдат отведени толкова много хора чак дотам, без вражеските пълчища да забележат нещо, му се струваше невъзможно. По изражението на Брадуордън, Елбраян се досети, че и той мисли същото — скритата елфическа долина би им била от огромна полза в този тежък момент. Ала младият мъж, който бе прекарал дълги години в Андур’Блау Иннинес, не вярваше, че Туел’алфарите биха приели в дома си толкова много хора, независимо в колко отчаяно положение се намират. Дори Джуравиел, навярно най-приятелски настроеният сред елфите, онзи, който най-добре познаваше човеците, бе отказал категорично дори да се появи в лагера им, с обяснението, че присъствието му само ще изплаши онези, които не са в състояние да различат приятел от враг.

— Значи трябва да им приготвим скривалище — заяви Елбраян — и да ги държим далеч от врага, докато дойде мигът, в който ще можем да ги отведем на юг, в охраняваните от кралската стража градове. Погрижете се за това — нареди той на тримата трапери и те кимнаха.

Отлични войници, помисли си пазителят одобрително.

Следващата седмица отмина, без да се случи нищо особено, с изключение на деня, когато Елбраян, Авелин и Брадуордън се натъкнаха на дузина гоблини, дошли да си насекат дърва, и набързо се разправиха с тях. Когато един великан, чул шума от битката, дотича да види какво става, кентавърът го препъна и първото, което фомориецът видя, след като тупна на земята (както и последното, което щеше да види в живота си), бе свирепото лице на пазителя и синкавобялата диря, която оставаше след страховития му меч.

Елбраян почти не се виждаше с елфите — беше се срещнал с Джуравиел само веднъж, веднага след разговора, който бе провел с тримата трапери, Авелин и Брадуордън. Приятелят му неохотно се бе съгласил да изпрати неколцина от другарите си в Ландсдаун, за да се опитат да предупредят селяните.

— Боя се, че се оказваме въвлечени в една битка, която човеците сами трябваше да водят — оплакал се беше елфът.

— Сами решихте така — спокойно отвърна пазителят.

В края на седмицата Джуравиел и Тунтун се завърнаха с отлични новини:

— Жителите на Ландсдаун изпревариха врага и поеха на юг — съобщи Джуравиел. — Всички до един.

— Нещо повече — добави Тунтун, — с тях има и войници на вашия крал.

— Задължен съм ви — отвърна младият мъж и им се поклони.

— Недей да благодариш на нас — засмя се Тунтун. — Хората вече бяха напуснали селото, когато пристигнахме там.

Елбраян недоумяващо се вгледа в девойката.