Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Стоеше на прозореца и гледаше бялата двуетажна къща отсреща, чиито най-горен прозорец беше отрупан с цветя. Зад тях имаше кресло, на което понякога седеше възрастен човек и четеше вестник, но тази вечер креслото беше празно. В сенките на верандата се виждаше детско колело. На ъгъла вляво се намираше ухаещата на шоколад дрогерия-закусвалня, откъдето Робърт на няколко пъти бе купувал паста за зъби и ножчета за бръснене. На следващия ъгъл, извън полезрението му, беше мрачната сграда на Дружеството на младите християни. Две или три преки по-надолу бе гарата, където отиде да прибере един кашон с вещи, които беше забравил и Ники му бе изпратила. „Забравил“ не беше точната дума, тъй като повечето от нещата в кашона той бе купил за дома им — една доста скъпа четка за дрехи, ваза, голям стъклен пепелник, двадесет и пет сантиметровата статуетка от времето на маите, която откри в един магазин в Гринич Вилидж. Но с този жест Ники искаше да му каже: „Между нас всичко е свършено и аз не искам да виждам проклетите ти вещи!“ Да, тя беше свършила с него изведнъж, така както бе свършила с псевдонима, с който се подписваше на картините си. В момента беше на четвъртия или петия псевдоним — Амат. Освен ако Ралф не я е вдъхновил толкова силно, че е решила и него да промени. „Кога ли и Ралф ще бъде подложен на същото отношение? — помисли си Робърт. — Кога ли ще започне да търпи неоправданите промени в настроението й, безпричинните кавги, скандалите, които се редуваха с извинения? И кога ли ще му дотегнат пияниците, хъркащи във ваната, на канапето в хола и дори в собственото му легло?“ Робърт влезе в кухнята и си сипа малко уиски с вода. Бяха му необходими цели шест месеца — последните шест месеца от съвместния им живот, — за да разбере, че Ники играеше, и то така добре, че успяваше да се разплаче с истински мокри сълзи, когато му се извиняваше, когато го уверяваше, че го обича и все още вярва, че нещата могат да се оправят. И всеки път у Робърт бликваше надежда и той й казваше. „Разбира се, че ще се оправят. Та ние се обичаме, за бога!“ Тогава по нейна молба Робърт се изнасяше от хотела, в който се бе нанесъл пак по нейна молба; след това играта отново започваше с безпричинна кавга: „Връщай се в мръсния си хотел! Не искам да те виждам тук! Намери си и някоя уличница, ако искаш, хич не ми пука!“ После бавно, но сигурно Ралф Юрген се беше появил на хоризонта и колкото по-сигурна в него ставаше Ники, толкова повече отслабваше интересът й към играта с Робърт.