Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Чудесно е — каза той и двамата се засмяха. Пъхна внимателно сладките в джоба на палтото си. — Много ви благодаря. — Тръгна към вратата.

— Ако пак почувствувате нужда да поговорите с някого, обадете ми се и елате вкъщи. Ще ви запозная с Грег. Не е нужно да му казваме как сме се запознали. Едва ли би разбрал. Ще измисля нещо — например, че сте приятел на Рита.

Робърт поклати глава.

— Благодаря ви, мис Тийролф. Убеден съм, че Грег не би разбрал. Мисля, че е по-добре изобщо да не се срещаме с него. — В този момент видя, че тя също се почувствува отблъсната. Така да бъде, помисли си той.

— Ще се радвам, ако ми се обадите някой ден — каза тя простичко и тръгна към вратата. — Не сте ли с кола?

— Оставих я малко по-надолу. — Срамът го обзе наново, с пълна сила.

— Довиждане. — Запали лампата на верандата.

Тя осветяваше само началото на алеята и Робърт извади фенерчето си. Като стигна пътя, започна да си подсвирква някаква мелодия — от нерви, срам или лудост, или може би трите заедно.

Половин час по-късно беше в апартамента си. Запали цигара и малко след това телефонът звънна. Обаждаше се Ники от Ню Йорк.

— И къде беше досега?

Робърт се намести удобно в креслото — надяваше се, че така гласът му звучи приятно и спокойно.

— Бях излязъл за малко. Извинявай. Отдавна ли звъниш?

— От няколко часа. Нося ти голяма и радостна вест. След месец ще бъдеш свободен човек. А аз ще се омъжа за Ралф веднага след това.

— Чудесно. Радвам се, че нещата са се придвижили. Нямах никакви вести от адвоката.

— А защо си смятал, че ще имаш? Аз съм тази, която му нарежда какво да прави — каза тя малко надменно.

— Благодаря ти все пак, че ми се обади.

— Скоро ще получиш сметката. Половината аз, половината ти, нали?

— Да, разбира се.

— Как си с ума? Още ли е на мястото си?

— Струва ми се, да.

Как съжаляваше, че изобщо бе споменал нещо за „разсъдъка“ си пред Ники. Веднъж, когато разговаряха за депресиите му, той й беше споменал, без да се замисли, че депресиите са такова мъчение, та могат да те накарат да си загубиш разсъдъка или нещо подобно. Ники се отнесе към думите му с много разбиране, дори го посъветва да отиде при психиатър и той бе отишъл. Но само няколко дни след това започна да му натяква — щом самият той признава, че е луд, значи наистина е така, било я страх да живее под един покрив с него и въобще как е възможно да обичаш луд човек и да му вярваш.

— И докога ще стоиш заровен в оная дупка? — продължи тя и Робърт чу как запалката й щракна.

— Градът не е никак лош. Разбира се, нямам намерение да остана тук до края на живота си.

— Намеренията ти не ме интересуват.

— Добре, Ники.

— Как си с гаджетата?

— Вероника, защо не си гледаш Ралф и картините и не ме оставиш на мира?

— Ще те оставя, хич не се бой. Ти си мухльо, а на мен от такива ми е дошло до гуша. И понеже спомена за картините ми, ще ти кажа, че днес нарисувах две платна и половина. Какво ще кажеш? Ралф ме вдъхновява. Не е като теб, да се върти като муха без глава…