Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Явната връзка на отделните книги с определени хора — хора с очевиден ранг и обществено положение — трябваше да е свързана с предното събиране на скандална информация от приближените на влиятелните хора в Тар Менър. Дали това бе поредното ниво на придобиване? В провинцията бяха събрали — бяха складирали в тези книги — средствата, с които да манипулират влиятелните… възможно ли беше целта да е била просто да изнудят тези влиятелни особи да дойдат в Харшморт и да им натрапят тази следваща стъпка? Той поклати глава на тази дързост, защото следващата стъпка беше да се отнемат знанието, спомените, плановете, дори мечтите на най-могъщите хора в страната. Дали жертвите запазваха спомените си? Или се превръщаха в празни черупки? Какво ставаше, когато или ако дойдеха в съзнание? Щяха ли да знаят къде са и кои са?
И все пак имаше и друго, макар и проста механика. Мъжете докосваха стъклото с ръкавици — дори да погледнеш в него беше опасно, както ставаше ясно от загиналите в Тар Менър. Но как тогава тази ценна информация служеше на Кликата — как я разчитаха? Щом човек не можеше да докосне книгата, без да рискува живота и здравия си разум, какъв беше смисълът? Трябваше да има начин… някакъв ключ…
Погледна зад себе си. Шум ли беше чул? Ослуша се… нищо… само нерви. Баскомб пъхна тефтера под мишница и щракна с пръсти: тези да вземат сандъка, тези да идат с министъра, тези да останат. Отиде с Крабе до вратите. Министърът подаде ли нещо на асистента си? Да, но Свенсон не можа да види какво. И излязоха.
Двамата, които останаха, само след миг осезаемо се отпуснаха. Единият отиде до някакъв бюфет, а другият до кутия пури на една странична масичка. Заговориха си усмихнато и кимнаха към поверениците си. Този до бюфета наля две чаши уиски и отиде при другия. Запалиха пури и отпиха.
Свенсон се огледа. Тази наблюдателна стая не беше така пълно обзаведена като другата — нямаше напитки и диван. Двамата мъже обиколиха стаята, разглеждаха мебелите, коментираха поверените им хора и само след минута вече преравяха джобовете на господата и чантичките на дамите. Свенсон присви очи заради действията на тези мародери и зачака да се приближат. Точно пред него бе диванът с духовника и арабката — главата й бе отметната назад, очите й бяха сънено притворени към тавана, перлените обици проблясваха ярко на фона на матовата й кожа… нямаше как да не ги забележат.
Сякаш чул мислите му, единият мъж видя перлите и пропусна петте следващи жертви, за да побърза направо към тях. Другият го последва, пъхнал пурата в устата си, и след миг и двамата се наведоха над безчувствената жена, обърнали черните си гърбове към Свенсон, само на две крачки от стъклената преграда.
Той опря дулото до огледалото и натисна спусъка. Куршумът се заби в гърба на по-близкия мъж, излезе от гърдите му, строши чашата в ръката му и той се просна върху нещастния духовник. Другарят му се обърна и неразбиращо зяпна кръглата дупка в огледалото. Свенсон стреля отново. Стъклото се напука и внезапно появилата се паяжина замъгли зрителното му поле. Той затъкна револвера в колана си, вдигна една масичка и счупи огледалото.
Пусна масичката и погледна зад себе си. Гърмежите сигурно се бяха чули назад в тунелите, но не и напред в къщата. Трябваше да се надява, че стаите са добре изолирани заради потайното си предназначение. Защо никой не го преследваше? На килима в краката му вторият мъж дишаше тежко, прострелян в гърдите. Свенсон коленичи да огледа раната и бързо заключи, че е смъртоносна — мъжът щеше да умре след минута. Стана, неспособен да понесе погледа на издъхващия човек, отиде при другаря му, съвсем мъртъв, и го претърколи от възрастния духовник. Заля го кина. Не можеше ли да не ги убива? Да стреля веднъж и да блъфира, за да ги подчини, да ги завърже като Флаус? Може би… но такива любезности — нима човешкият живот се бе превърнал в любезност? — нямаше да му оставят време да намери жените, да обезвреди принца, да спре господарите на тези хора. Свенсон видя, че мъртвецът все още държи горящата пура. Без да се замисли, се наведе, взе я, дръпна си силно и затвори блажено очи.
Мъжете не бяха въоръжени. Свенсон погледна празния револвер и се примири, че ще трябва да разчита на още потайност и актьорска игра. Остави другите обитатели на стаята както си бяха и тръгна през поредица празни салони, като се оглеждаше за Баскомб или Крабе, но се надяваше да намери Баскомб. Ако това, което предполагаше за книгите от Тар Менър, бе вярно — че бяха способни да попиват — да записват — спомените, тогава сандъкът с книгите струваше колкото цял неизследван континент. Освен това осъзнаваше особената ценност на тефтера на Баскомб, където бяха каталогизирани съдържанията на всяка книга — на всеки ум! С тези бележки като пътеводител кой въпрос нямаше да получи отговор? Коя изгода нямаше да се намери?