Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Падналите лампи бяха подпалили огнена линия между сцената и публиката и ги бяха разделили. През издигащата се завеса от дим доктор Свенсон виждаше и чуваше как хората пищят и викат, но бързо се обърна на другата страна, към друг вик, много по-наблизо. Беше Елоиз, ужасена, но все още под въздействието на опиата. Риташе немощно към пламъците, които облизваха димящата й копринена роба. Свенсон затъкна револвера в колана си, свали шинела си, хвърли се напред, метна го върху краката й, угаси пламъците и бързо я дръпна встрани от огъня. Обърна се към масата и посегна към ръката на госпожица Темпъл. Пръстите й стиснаха неговите — отчаяна безмълвна молба, — но той трябваше да се откъсне от хватката й, за да достигне катарамите на кожените ремъци. Освободи ръцете й и с радост видя, че тя сама посяга да свали адската маска от лицето си. Отвърза краката й и й помогна да слезе от масата, като за пореден път — защото Свенсон не беше от тези, които свикваха с това — се удиви колко е лека тази така предприемчива личност. Тя измъкна запушалката от устата си, а той се наведе към ухото й и надвика рева на пламъците и пукащото дърво:
— Насам! Можете ли да ходите?
Смъкна я под нивото на дима и видя как очите й се опулиха, като видя кой е спасителят й.
— Можете ли да ходите? — повтори той.
Госпожица Темпъл кимна. Той посочи Елоиз, която едва се виждаше, прегърбена до извитата стена на театъра.
— Тя не може! Трябва да й помогнем!
Госпожица Темпъл отново кимна и той я хвана за ръка, като глупаво се запита дали би могъл да е в по-окаяно физическо състояние. Вдигна очи, когато чу стъпки откъм публиката, а после шумно съскане и облак пара. Бяха дошли мъже с кофи. Вдигнаха Елоиз — госпожица Темпъл беше с поне двайсет сантиметра по-ниска от жената, която подкрепяше — и Свенсон извика:
— Видях Чан! На покрива има летяща машина! Офицерът на драгуните е приятел! Не гледайте в стъклените книги!
Дърдореше несвързано, но имаше да каже толкова много. Мъжете изляха още вода — облакът пара вече беше почти колкото дима — и се чуха още стъпки. Свенсон се обърна нататък, вдигна револвера и бутна жените да тръгват.
— Вървете! Веднага!
Изведнъж му призля от смесицата от изтощение и лекомислено безразсъдство — току-що бе застрелял трима души и беше премазал четвърти, и то само за секунди. Така ли прекарваха живота си хората като Чан? Изсмя се. Направи крачка назад, спъна в една лампа, просна се по гръб и главата му се удари в дъските на пода. В тялото му избухна болка — всичките му травми от кариерата и Тар Менър се върнаха към живот. Отвори уста, но не можа да каже нищо. Щяха да го хванат. Размърда се немощно по гръб като костенурка. В залата бе полумрак — беше останала само една от лампите.
Очакваше враговете му да го връхлетят, да го заколят като прасе пет саби наведнъж. Чуваше прашенето на пламъците и съскането на водата, вековете на мъжете и от по-далеч писъците на жените. Нима не го бяха видели? Нима само се бореха с огъня? Нима пламъците ги бяха отклонили от преследването? Свенсон с мъка се претърколи и запълзя след двете жени. Кашляше — колко ли дим беше вдишал? Дясната му ръка още стискаше револвера. Тъпо си спомни, че кутията с патроните беше в джоба на шинела му, а го беше дал на Елоиз. Ако не я настигнеше, щеше да остане само с два патрона срещу всички сили на Харшморт.
Стигна рампата и изпълзя по нея. Тя завиваше и той усети нещо пред себе си — ботуш… после крак. Беше мъжът, когото бе прострелял в рамото. На тази светлина нямаше как да разбере дали е мъртъв, дали умира, или просто се задушава от дима. Нямаше време. Изправи се, подмина мъжа и намери врата. Влезе през нея и жадно си пое въздух.
Стаята беше празна. На пода имаше дебел килим, а по стените — дървени гардероби и огледала. Заприлича му на гримьорна в опера или — не че имаше особена разлика — на стаята за преобличане на Карл-Хорст в двореца в Мекленбург. Мисълта, че бе свързана с театъра за публични операции, беше още по-неприятна заради това, което издаваше за Робърт Вандаариф. Гардеробите зееха в безпорядък, по пода бяха пръснати всевъзможни дрехи. Той направи няколко крачки, изтупа стъклата и пепелта от униформата си, краката му потънаха в луксозния килим — и спря. На пода, съсипана и явно разрязана, за да я свалят, бе хвърлена роклята на Елоиз, с която бе облечена в Тар Менър. Погледна назад. Нямаше признаци, че го преследват. Къде бяха жените? Мина през стаята до една друга врата и внимателно я открехна.