Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
И веднага я затвори. В коридора цареше оживление — слуги, войници, викове за още вода, викове за помощ. Нямаше начин да не го заловят. Но по-добра надежда ли имаха жените? Отново се обърна към вратата за рампата. Враговете му всеки момент щяха да влязат оттам — все някой.
— Госпожице Темпъл? Елоиз?
Никакъв отговор.
Отиде до стената с отворените гардероби и бързо ги прегледа, но не стигна по-далеч от захвърлената на пода рокля на Елоиз. Вдигна я, притисна я към лицето си и вдиша, и въздъхна от собствения си безнадежден жест — роклята миришеше на индигова смола — остра, хапеща, зловонна — и на засъхнала пот. С още една въздишка пусна роклята на пода. Трябваше да намери жените — разбира се, че трябваше, но му се искаше да извика от отчаяние — ами принцът? Къде беше той? Какво можеше да направи, освен да го убие преди сватбата? Тази мисъл му припомни думите на госпожица Пул в театъра с русата жена и противните отвари. Беше споменала месечния цикъл на девойката… „докато цикълът се подготви“… явно това беше поредната алхимична злина на графа (или на Вайланд). Кръвта на Свенсон се смръзна — госпожица Пул бе споменала и „съдбата“ на жената — защото изведнъж осъзна, че податливата русокоса жена, която доказано бе пасивен инструмент на Кликата, беше Лидия Вандаариф. Можеше ли Вандаариф да е толкова безсърдечен, че да жертва собствената си дъщеря? Изсумтя презрително на очевидния отговор. И щом собствената плът и кръв на лорда значеше толкова малко, колко ли го беше грижа за принца или наследяването на трона?
Поклати глава. Мислеше прекалено бавно. Губеше време.
Приближи се до шкафа и усети как ботушът му настъпи строшено стъкло. Погледна надолу — не беше от стъклата, които беше отупал от дрехите си — и видя, че килимът е осеян с лъскави парченца… блестящи, отразяващи светлината — вдигна очи — огледало? Вратите на два съседни гардероба бяха отворени една към друга и пречеха да се види какво има зад тях. Той ги дръпна и видя голяма дупка, пробита в огледало в цял ръст. Внимателно прескочи стъклата. Бяха някак странни на цвят. Вдигна едно по-голямо парче и го завъртя в ръката си, после го вдигна към светлината. Едната страна беше обикновено огледало, но другата бе прозрачна, като само леко затъмняваше образа. Огледало за наблюдение. Една от жените (можеше да е само госпожица Темпъл) бе знаела за него и го беше строшила. Свенсон пусна парчето и мина през пролуката, като се погрижи да дръпне вратите на гардеробите след себе си, за да забави преследвачите, а после прекрачи една дървена табуретка: госпожица Темпъл явно я бе използвала, за да строши огледалото, защото в седалката имаше забити тънки стъклени иглици.
Стаята от другата страна на огледалото потвърждаваше всичко, от което Доктор Свенсон се опасяваше за живота в Харшморт Хаус. Стените бяха боядисани в червено като в бордей, подът бе застлан с квадратен турски килим, имаше стол, малко писалище и плюшен диван. От едната страна имаше шкаф с бележници и мастила, но и с бутилки уиски, джин и портвайн. Лампите също бяха боядисани в червено. Стори му се едновременно безвкусно и дяволско да стои в тази стая. От една страна, знаеше, че малко неща са по-нелепи от украсата на човешките удоволствия. А от друга, че единствената цел на това тук е някой да се възползва жестоко от невинните и нищо неподозиращите.
Бързо излезе от стаята. По коридора имаше същите боядисани в червено лампи и освен това завиваше и обръщаше без видима причина. Колко ли време щеше да му отнеме да проумее пътищата на тази къща? Зачуди се колко ли често се губят слугите, а и какви ли са наказанията, когато някой попадне на непозволено място. Почти очакваше да види скелет в клетка, поставен, за да пропъжда всички любопитни камериерки и лакеи.
Спря — тунелът продължаваше — и рискува да прошепне отново:
— Госпожице Темпъл! — изчака за отговор. Нищо. — Селесте! Елоиз! Елоиз Дужон!
Коридорът бе тих, Свенсон се обърна и се ослуша. Не можеше да повярва, че още не са го настигнали. Опита се да раздвижи глезена си и потрепери от болка. Беше го изкълчил пак, когато бе паднал от мостчето, и скоро щеше да може единствено да подскача абсурдно на един крак. Подпря се на стената. Защо не беше пил повече във въздушния кораб? Защо бе подминал бутилките в първата червена стая? За бога, искаше още глътка бренди. Или цигара! Копнежът го връхлетя като вълна. Откога не беше пушил? Табакерата му бе във вътрешния джоб на шинела. Искаше му се да изругае. Само мъничко тютюн — не заслужаваше ли поне това?