Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

След няколко мига останките на Инч бавно се спуснаха надолу, нанизани на огромната верига като парчета месо на шиш.

Саймън гледаше с втренчен поглед на малоумен. Повдигна му се и той се преви, но в стомаха му нямаше нищо, за да го повърне.

Някой го потупа по главата.

— Бягай, момче, ако имаш къде да отидеш. Червеният свещеник скоро ще се появи. Кулата му спря да се върти, докато колелото беше вдигнато.

Саймън присви очи срещу черните точици, които танцуваха пред очите му, и промълви задъхано:

— Станхелм, ела с мен.

— Не мога. За нищо не ставам вече. — Станхелм посочи с брадичка разкривените си крака. — Ние тук ще си затваряме устата. Ще кажем, че Инч е умрял при злополука. Кралските войници няма да ни мъчат — трябваме им. Бягай. Мястото ти не е тук.

— Мястото на никого не е тук — изпъшка Саймън. — Ще се върна да ви освободя.

— Няма да сме тук — изсумтя Станхелм. — Тръгвай веднага.

Саймън се надигна и се заклатушка към улея; при всяка крачка го пронизваше болка. Двама от работниците бяха извадили Гутулф от водата и сега слепецът лежеше на камъните и се мъчеше да си поеме дъх. Мъжете, които му бяха помогнали, го гледаха вторачено, без да предприемат нищо повече. Изглеждаха някак вцепенени и мудни като риби в замръзнало езеро.

Саймън се наведе и дръпна Гутулф. Последните сили, които му беше вдъхнала Мейгуин със саможертвата си, се изцеждаха.

— Гутулф! Можеш ли да станеш?

Графът размаха ръце.

— Къде е? Бог да ме пази, къде е?

— Кой? Инч е мъртъв. Ставай! Бързо! Къде да отидем?

Слепецът се задави и избълва вода.

— Не мога да тръгна! Не и без…

Той се обърна по корем, надигна се на четири крака и започна да рие земята до улея, сякаш искаше да си изрови дупка.

— Какво правиш?

— Не мога да го оставя. Ще умра. Не мога да го оставя. — Неочаквано Гутулф нададе животински крясък от радост. — Ето го!

— Ейдон да е милостив, Гутулф, Приратес ще се появи всеки момент!

Гутулф направи няколко несигурни крачки. И вдигна нещо, което проблесна на жълтата светлина на факлите.

— Не трябваше да го нося — забърбори той. — Но ми трябваше, за да срежа въжетата. — Той с мъка си пое дъх. — Всички искат да ми го вземат.

Саймън позна меча дори в полумрака на леярната. Напук на цялата логика, напук на цялата невероятност… това беше мечът, който търсеха.

— Блестящ гвоздей — промълви той.

Слепецът вдигна рязко ръка.

— Къде си?

Саймън направи няколко болезнени крачки.

— Ето ме. Трябва да вървим. Как стигна дотук? Как изобщо се озова тук?

— Помогни ми.

Гутулф протегна ръка. Саймън я хвана.

— Накъде да вървим?

— Към водата. Където водата се спуска надолу.

Той закуцука покрай ръба на канала. Работниците отстъпиха, за да ги пропуснат край себе си, наблюдаваха ги с тревожно любопитство.

— Свободни сте! — изхърка им Саймън. — Свободни сте!