Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Гутулф!

— Говорят на толкова много езици — измърмори слепецът. — Понякога ми се струва, че ги разбирам, но след това отново се загубвам.

Гласът му беше съвсем глух. Саймън усети, че графът трепери.

— Не мога… да вървя. — Саймън се подпря на грапавата стена. — Трябва да спра.

— Почти стигнахме.

Затътриха се нататък. Саймън усети, че минаха няколко пъти покрай разклонения в каменната стена, но Гутулф не зави в нито едно от тях. В тунела започнаха да отекват силни гласове и Саймън се запита дали и той не се побърква като Гутулф, но след малко забеляза на стената на пещерата отражението на кехлибарения пламък на факла и му стана ясно, че някой върви покрай водата зад тях.

— Преследват ни! Мисля, че е Приратес.

Подхлъзна се и пусна слепеца, за да се задържи. Когато посегна отново, Гутулф го нямаше.

Изпаднал в абсолютна паника, Саймън най-после усети отвора на разклоняващ се тунел. Гутулф беше малко по-навътре.

— Почти стигнахме — промълви задъхано графът. — Почти. Гласовете, да ме закриля Ейдон, крещят! Но аз имам меча. Защо крещят така?

Той продължи навътре в тунела, като опипваше стената. Саймън не пускаше рамото му. Направиха още няколко завоя. Това беше обнадеждаващо — който и да ги преследваше, нямаше да ги намери лесно.

Тътренето през мрака сякаш нямаше край. Саймън имаше чувството, че постепенно се разпада, и в един момент му се стори, че е призрак, бездомен дух като онзи, който се носеше съвсем сам из сивата пустош.

„Съвсем сам — освен Лелет. И Мейгуин“.

Припомни си онези, които му бяха помогнали, протегна с последни усилия ръка и продължи да се влачи напред.

Не разбра, че спират, докато Гутулф внезапно не клекна. Когато ръката му го напипа отново, слепецът лазеше. Щом спря, Саймън опипа под себе си и усети проснато на земята смачкано парче плат. Убежище. Саймън продължи да опипва. Докосна потрепващия крак на графа, а след това и хладното метално острие на меч.

— Моят — промълви Гутулф. Саймън усети изтощението в гласа му. — Спасени сме.

В този миг Саймън не се интересуваше нито от меча, нито от Приратес, нито от войниците, които може би ги преследваха, нито дори от Краля на бурите и Елиас, ако ще да стовареха целия свят отгоре му. Изпитваше пареща болка при всяко вдишване, ръцете и краката му се гърчеха в мъчителни спазми. Главата му бумтеше като камбаните на Кулата на Зеления ангел.

Намери си някакво местенце върху разхвърляните дрипи и се отпусна в лапите на мрака.