Гаснещ зрак [bg]

След снежната буря въздухът бавно се отказваше от жестокия си студ. Вятърът от изток носеше усилваща се топлина, която смекчи скулптираните преспи сняг, докато лицата, които показваха към огряното от слънце небе, станаха сякаш нашарени с петна гнило и старият черен път, по който яздеше Кагамандра Тюлас, почерня от кал и локви вода.

Това, че яздеше по утъпканата диря на други пътници, беше ясно, и макар някои да бяха на коне, повечето вървяха пеш, повели натоварени мулета. Дотук все още не се беше натъкнал на изкопани набързо гробове и беше благодарен за това. Откакто се бяха разделили с Калат Хустаин и неговите Стражи, Кагамандра не беше срещнал никого. Не го беше и очаквал. Зимата беше променлива, като котка, криеща ноктите си, и това кратко затопляне не означаваше много. Зимата щеше да се задържи още месеци.

Беше започнал да догонва бежанците — ако наистина бяха бежанци, — но без припряност или някакво усещане за спешност. Нямаше причина да търси компания или да поема върху себе си бремето или нуждите на някой друг. Тъй или иначе, самият той беше полумъртъв от глад, а конят му не беше много по-добре. Бащиното му имение, не неговото, беше едно наистина студено наследство. Не можеше дори да е сигурен дали все още е обитавано. В негово отсъствие слугите — слуги на баща му всъщност — като нищо можеше да са се поддали на леността или, още по-вероятно, на скуката. Напълно възможно беше да пътува към една изоставена развалина. Никой бежанец нямаше да намери помощ там.

Пътят го терзаеше със своята познатост. Като млад често беше яздил далече от имението — бягаше от сянката на баща и братя, търсеше самота по голите хълмове, по дъната на пресъхнали езера и повехналите треви в равнината. Това бяха полуоформените подтици на младостта, търсеща слепешком в невежество, все още неразбираща, че самотата, към която се стреми, вече съществува, заровена дълбоко в собствения му ум. Всяко дразнещо усещане, че е различен, всеки страх да не бъде изключен, всеки миг на отчуждаване от смеещите му се братя и техните приятели, това бяха нещата, които го отделяха, тласкаха го към свят, който е единствено негов.

Макар въображението му да се стремеше да даде облик на онзи празен свят, който кръжеше мудно около него, той виждаше онова, което сега го обкръжаваше, докато конят му газеше през киша и кал с млечнобялото небе горе и вятъра, миришещ на прогизнала трева. В това отношение вече си беше у дома.

По тази и други причини не изпитваше нетърпение това пътуване да свърши. Ако можеше да извие този черен път в огромен кръг през дивите околности на юг, нямаше да има никакво основание за оплакване.

Но нуждите налагаха своето. Конят под него изнемогваше, а празнотата в корема му бе отстъпила на дълбока отпадналост, която пълзеше през цялото му тяло, прекъсвана единствено от болката в ставите му, пламваща като огън всеки път, щом се изправеше в седлото.