Гаснещ зрак [bg]

Беше стъписващо, че никой друг дори не го беше забелязал. Глиф не можеше да измисли какво да каже, нямаше никакъв отговор, който да им даде.

— Беше на този ден — каза Нийрак, първият ловец, който го бе нарекъл „милорд“. Очите му бяха ококорени. — При извора, милорд, вчера, видях отражението си, там където пазим леда чист. Бледо, но не толкова бледо като на лиосаните. Бледо, но аз винаги съм си бил блед. Но вижте дланите ми сега, ръцете до лактите… болест някоя ли ни е хванала?

„Болест.“

— Избрахме да не бъдем нито едното, нито другото — каза Лаханис. — Отхвърляме андиите. Отхвърляме лиосаните. Ние сме отделно.

— Но точно днес? — попита Нийрак и се обърна рязко към нея. — Защо? Какво се е променило?

— Говорих със Стража — каза Глиф. — Попитах го започваме ли нашата война днес?

— Той ни каза да убием съгледвачите — каза Лаханис. — Войната всъщност започва. Глиф, той е жрец. Не ме интересува каква титла му давате, но той върви през повече от един свят. Днес, с неговата благословия, ние ставаме армия.

Той се взря в очите ѝ и видя в жадната им светлина обещанието за огън и разруха.

„Последната риба, която търси един стар враг. Езерото е почти забравено, левгите са неизброими между него и там, където е той сега. Водата, спомня си той, беше бистра. Нищо в нея, което да го заслепи за бъдещото му, бъдеще, окъпано в сълзи. От вода тръгна, до вода трябва да иде. Свършвам където започнах.“

— Войната вече ни зове — каза Глиф. Взе лъка си. — С благословията на Стража, превърнати сме в убийци на мъже и жени. Хайде. Тази гора е нашият дом. Време е да го защитим.

Намести кърпата, която прикриваше лицето му, под очите си и тръгна.

Движеха се бързо, по стари пътеки, присвити под храсталаците, загърнали дирите на животните. Тичаха бързо, но безшумно — снегът поглъщаше звуците, сенките на клони и стволове разпръсваха техните. Тайната на хитруването в лова бе в това да се движиш все едно си част от околния свят, да се биеш срещу нищо, да се огъваш и навеждаш, да се отклоняваш, където се наложи.

Беше почти на стъмване, когато Глиф зърна напред три фигури, струпани на място сякаш се съветваха. Едрите им тела издадоха присъствието им, както и лъскавината на железните им токи, усукана ивица кожа и облачета от дъха на непокрити усти, докато си говореха шепнешком. Един от тях засече плавното приближаване на Глиф и ловците му, извика и извади меча си.

Стрелата на Глиф се заби в дясното му око и го свали.

Още две стрели изсъскаха покрай него.

Двамата други съгледвачи също паднаха.

Ловците стигнаха до телата, изляха се над тях като вода, забавиха се само да изтръгнат стрелите. Лаханис спря, за да се увери, че никой не е останал жив, но Глиф знаеше, че това е ненужно. И тримата бяха мъртви още преди да паднат на заснежената земя. Продължи напред и изтръска кръвта от стрелата си. Пръчката се беше разцепила, железният връх бе огънат от удара в черепа. Без да спира безшумния си бяг, Глиф изтръгна върха и го пъхна в кесийката на колана си, за да го изчука и изправи по-късно. След това откърши пръчката точно под перата и ги прибра, преди да захвърли останалото.