Гаснещ зрак [bg]

Нейно високопреосвещенство Шеканто седеше в леглото си като труп, вързан за облегалката откъм главата. От двете ѝ страни бяха струпали възглавници, за да я държат изправена, а главата ѝ клюмаше, докато брадичката ѝ не опреше в ключицата и думите ѝ не станеха неразбираеми. До леглото ѝ седеше млада послушница, готова да помогне на старицата да вдигне глава отново. Въпреки това усърдие думите, които редеше Шеканто, не бяха особено смислени.

Магьосник Реш седеше наведен напред, с ръце на коленете, в усилие да чуе — и разбере — нейно високопреосвещенство. Финара Стоун стоеше на крачка зад него, вече предала се. Това, разбираше тя, щеше да е последната ѝ аудиенция с Шеканто. Тя можеше и да е здрава телом, но короната ѝ беше счупена, ако не и напълно загубена.

Никой не знаеше какво е поразило старата жена. На тези години трябваше все още да е здрава и с остър ум, с достатъчно сила да смири съпруга си и неговите все по-чудати решения. „Не са ли прекарали двамата години изгърбени над една наковалня? Това е проклятието на желязото, на крадеца на памет, на сеяча на объркване. Нещо е отровило и двамата. Дали съм свидетелка на най-жестокия вид убийство?“

Според ужасните новини, най-сетне проникнали в манастира, подозренията ѝ трябваше да отърсят няколко вериги в търсене на въображаеми заговори, при които цивилизоваността беше първата жертва. Това като нищо можеше да е работа на Хун Раал, доближаваща се до гениалност. Много по-добре щеше да е, отколкото просто да убие Шеканто и Скеленал, ако можеше да парализира шейките с месеци, ако не и с години неефективно управление.

Напълно постижимо за отровителя на цял легион, убиеца на лорд Илгаст Ренд и на Стражите на Блещукаща съдба. Беше непривлекателен мъж, нагъл несъмнено, но по обичайния за много войници начин, онези, за които наглостта беше крехка фасада, прикриваща една наранена душа. Тя можеше да прости това перчене. Беше също така пияница, от онези, за които преструвката за трезвеност беше игра, предизвикваща усмивка на месестото му лице — сякаш вярваше, че заблуждава всички наоколо, когато самият той беше единственият глупак, макар и знаещ глупак. Пияници като Хун Раал обикновено се самоизяждаха отвътре, а алкохолът служеше само да притъпи болката от непрекъснатото му глождене. Беше очаквала от него просто продължение на пропадането му, тялото му изкорубено, черепът му изпълнен с ужаси, треперещо, залитащо спускане към смъртта.

Вместо това като че ли самото зло се беше проявило у този човек, придавайки му свръхестествена енергия, като в същото време го бе прочистило от всякакво чувства на състрадание. Той, вярваше вече тя, беше способен на всичко.