Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Четири стрели бяха изпратени заедно, един орк падна, хванал се за забилата се в главата му стрела.

- Тук има някаква магия! – с отчаяние възкликна Амрод. – Стреляйте, стреляйте!

И те стреляха. Не жалеха стрели, но до целта достигаше само една от пет-шест изпратени. Още четирима орки загинаха – и тогава строят им внезапно се обърна. Отпред се озова облечен в сивкави доспехи човек с плътен шлем, с дълъг меч в дясната ръка и къс кинжал в лявата. Само един кратък миг елфите и хобитът го завариха на празното пространство между гондорците и воините на Господаря – но и този кратък миг им беше достатъчен. Четири стрели прерязаха въздуха. Изсичайки искри, те удариха бронята – и безсилно отскочиха. Доспехите на Олмер бяха несравнимо по-добри от онези, които носеше в онази паметна битка до пещерите на Черните джуджета.

А после малкото оцелели хора и орки натиснаха след своя Господар строя на гондорците и започна нещо неописуемо. Като че метален ураган премина над редиците на дружината, силата и стремителността на Олмер се оказа такава, че единствено най-добрите успяваха да вдигнат оръжие за защита, но когото не порази първият удар, вторият го доубиваше -меч и кинжал се редуваха като два зъба на една челюст. Фолко виждаше, как Атлис замахва с двуръчния си меч – сблъсъкът на остриетата отхвърли гондореца на няколко крачки, той се спъна, падна, закриха го гърбовете на приятелите му. Случваше се немислимото – Олмер и десетината останали живи негови последователи надвиваха повече от трийсет обучени гондорски воини!

Но страшната атака на Олмер откри на стрелите на хобита не само фланга на неговия неголям отряд, но и гърбовете им. И работата на Фолко и елфите тръгна по-добре – един след друг загинаха още четирима бойци на Господаря. До него оставаха само още трима.

Останалите без предводител дружинници, виждайки смъртта на почти всички, които заобикаляха необичайния им противник, се поободриха. Замлъкналият боен зов на Обединеното кралство отново огласи унилите пространства на блатата. Като се разтеглиха, гондорците полуобкръжиха четворката съпротивляващи се врагове, стараейки се при това да не ги закрият от своите стрелци.

Но тази нехитра маневра не остана незабелязана. Господарят разбра откъде летят смъртоносните стрели и отново се хвърли напред, за да застане така, че да прикрива своите хора с гърбовете на дружинниците.

Фолко в отчаяние свали лъка. Схватката се превърна в някаква дива кървава каша – в калта през цялото време падаха хора, един след друг загинаха единайсет воини на херцога, но както успя да види хобитът, те накараха противостоящите им да платят за това със себе си... Всички. Освен Олмер!

Господарят беше останал сам!

- Разпръснете се! Махнете се де! – обезумяло закрещя Фолко, изскачайки от укритието си с готова стрела на тетивата. – Дайте ми го! Дайте го!