Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Ранд се насили да докосне сайдин. През цялото време беше усещал Силата — да престане да я усеща означаваше нещо по-лошо от смърт, — но вече бе привикнал на тази съпротива. Бореше се за живота си, но тази борба бе станала за него така естествена, както самият живот. Борбата беше животът. Насили се да докосне тази борба, своя живот. Студ, пред който камък можеше да се разсипе на прах. Огън, в който камък щеше да лумне и да се изпари. Гадост, пред която най-мръсната помийна яма щеше да замирише като цветна градина. И… пулсиране, като нещо гърчещо се в юмрука му. Не беше онова трептене, което бе усетил в Шадар Логот, когато покварата на сайдин бе резонирала със злото на онова място и сайдин бе запулсирал с нея. Сега гадостта бе силна, но стабилна. Не, самият сайдин сега сякаш бе пълен с течения и пориви. Напорист, така го беше нарекъл Дашива, и Ранд разбра защо.
Долу на склона, зад Флин, Мор прокара ръка през косата си и неспокойно се огледа. Флин мърдаше на седлото и подръпваше меча от канията. Наришма, който не спираше да оглежда небето за летящите същества, примигваше начесто. Мускул потръпваше неволно на брадичката на Адли. Всеки от тях показваше някакъв признак на нервност и на лека почуда. Облекчението обля Ранд от глава до пети. Не беше лудост, в края на краищата.
Дашива се усмихна с изкривена, доволна усмивка.
— Не мога да повярвам, че не си го усетил досега. — Само дето не се озъби. — Та ти държиш и не изпускаш сайдин буквално ден и нощ, откакто започна тази безумна експедиция. Това тук е най-обикновена преграда, но се опъваше, отказваше да стане, сякаш сама се дърпаше от ръцете ми.
Сребристосинята резка на Праг се извъртя и се отвори над един от голите хълмове на половин миля западно и един Боец припряно издърпа коня си и го яхна. Макар от толкова далече, Ранд долови лекото потръпване на вълните, обкръжаващи Прага, преди да изчезнат. Ездачът още не бе достигнал подножието на хълма, когато на същото било се отвори друг Праг, после трети, четвърти, и още, един след друг, и на всеки предишен мъж едва стигаше времето да се отдръпне.
— Но все пак е станала — каза Ранд. Както и Праговете на съгледвачите. — Дори сайдин да е труден за удържане, а той винаги е труден, все пак прави това, което искаш. — Но защо беше по-труден тук? Въпрос, който трябваше да се отложи за друг път. Светлина, колко му се искаше Херид Фел да е още жив; старият философ сигурно щеше да му предложи отговор. — Върни се прид другите, Дашива — нареди той, но мъжът го изгледа учудено и трябваше да го повтори, та Дашива да остави преградата да се стопи, след което обърна коня си, без да отдаде чест, и го подкара надолу по склона.
— Неприятност ли някаква, милорд Дракон? — превзе се Анайела. Айлил само изгледа Ранд безизразно.
Като видяха първия съгледвач, запътил се към Ранд, останалите се развърнаха на север и юг, за да се присъединят към другите колони. Да стигнат до тях по обичайния начин щеше да е по-бързо, отколкото да подскачат от Праг на Праг. Налаам дръпна юздите пред Ранд и удари юмрук в гордите си… Не беше ли малко странен този блясък в очите му? Все едно. Сайдин все още правеше това, което го караха да прави. Налаам докладва. Сеанчандите не стояха в лагера си на десет мили оттук, намираха се на не повече от пет-шест мили, в марш на изток. И този път сред тях имаше сул-дам и дамане.
Ранд му предаде заповедите и Налаам препусна да ги отнесе на другите, а колоната се раздвижи и пое на запад. В двата фланга яздеха Бранителите и етаирите. Легионерите удариха крак отзад, точно зад Денарад. Леко напомняне за благородничките и техните ратници, ако имаха нужда от такова. Анайела във всеки случай често се озърташе през рамо, а сдържаността на Айлил бе показателна; Ранд оформи сърцевината на бойния ред, с Флин и останалите, както щеше да е при всяка друга колона. Аша’ман — да нанесат удара, а мъжете с броня да ги пазят откъм гърба, докато те сеят смърт. Слънцето го чакаше още много път, докато се покатери до зенита. Нищо не беше се изменило, за да се променя и планът.
„Лудостта чака някои — прошепна Луз Терин. — И се прокрадва в други.“
Мирадж яздеше в челото на армията си, тръгнала на изток по разкаляния път, виещ се през хълмисти маслинови горички и див лес. Е, не съвсем в челото. Цял полк, предимно сеанчанци, яздеха между него и дозорните отреди. Познавал беше пълководци, които дързваха да яздят най-отпред. Повечето вече бяха мъртви. Повечето бяха загубили битките, в които бяха загинали. Калта задържаше прахоляка, но вестта за такава армия в поход плъзваше като див пожар в равнината на Са’лас, все едно в коя земя. Тук-там сред маслиновите насаждения очите му зърваха преобърната ръчна количка или изоставена брана, но работниците отдавна бяха избягали. С малко късмет обаче, тези хора сигурно щяха да отбягват срещата си с противниците му също както с него. С малко късмет, при липсата на ракени, противниците му нямаше да разберат, че е тръгнал срещу тях, преди да е станало твърде късно. Кеннар Мирадж никак не обичаше да разчита на късмета си.