Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Какво се е случило тук? — настоя Варек. Не смяташе вече, че е в обичая на тези Аша’ман да оставят оцелели след себе си. Може би сул-дам ги беше надвила?
— Лудост, милорд. — Един длъгнест тарабонец избута настрани човека, който размазваше мехлем по обгорената му лява ръка. Ръкавът сякаш бе изгорял чак до нагръдната му броня, но въпреки изгарянията мъжът търпеше болката без гримасничене. Булото му от плетена стомана бе провиснало в единия край и разкриваше кораво лице с дебели сиви мустаци, почти скриващи устата му. Очите му гледаха дръзко. — Група иллианци, нападнаха ни изненадващо. Отначало всичко тръгна добре. С тях нямаше от онези с черните палта. Лорд Чианмаи ни поведе храбро и… жената… преля мълнии. А после, тъкмо когато иллианците се прекършваха, мълниите започнаха да падат и по нас. — Той млъкна и погледна многозначително към сул-дам.
Тя веднага се изправи, размаха юмрук и пристъпи към тарабониеца толкова, колкото й позволи дължината на прикрепената към гривната на другата й ръка каишка. Нейната дамане лежеше свита на кълбо и ридаеше.
— Не желая да слушам думите на това псе срещу мойта Закаи! Тя е добра дамане! Добра дамане!
Варек й махна с ръка да се успокои. Виждал беше сул-дам да карат своите поверени да вият от болка заради грешки и да ги осакатяват за непослушание, но повечето щяха да настръхнат дори пред някой от Кръвта за остри думи срещу тяхната любимка. Този тарабонец не беше от Кръвта и сул-дам така трепереше от гняв, че изглеждаше готова на убийство. Ако мъжът бе изрекъл на глас нелепото си обвинение, тя щеше да го убие на място.
— Молитвите за мъртвите ще трябва да почакат — каза глухо Варек. Това, което се канеше да направи, щеше да го прати в ръцете на Търсачите, ако се провалеше, но тук не бе останал нито един жив сеанчанец, с изключение на сул-дам. — Аз поемам командата. Ще се откъснем от противника и ще се оттеглим на юг.
— Да се оттеглим? — изрева тарабонецът с яките рамене. — Та нали дни ще ни трябват, докато се оттеглим! Иллианците се бият като язовци, сгащени в дупката си, а кайриенците — като порове в клетка. Тайренците се оказаха не толкоз твърди, колкото бях чувал, но тук има поне дузина от онези ашамани, нали? А аз дори не знам къде са три четвърти от хората ми! — Окуражени от примера му, останалите също започнаха да възразяват.
Варек не им обърна внимание. И се въздържа да попита какво точно значи „сгащен в дупка“. Достатъчно беше да се огледа и да се вслуша в шума на битката, в тътена на взривовете и мълниите, за да се сети.
— Събирате хората си и започваме да се изтегляме — извика той силно, за да надмогне врявата им. — Без бързане; ще действате съгласувано. — Заповедите на Мирадж към Чианмаи гласяха „с цялата възможна бързина“ — беше ги запомнил наизуст, в случай че нещо се случеше с копието в дисагите му — „с цялата възможна бързина“, но в прекаленото бързане половината от хората щяха да бъдат накълцани на кайма без голямо усилие от страна на врага. — Хайде, действай! Вие се сражавате за Императрицата, дано да е жива вечно!
Последните му думи щяха да са по-уместни за пред новобранци, но по някаква причина слушащите го мъже трепнаха, сякаш ги бе ударил с камшика си наведнъж. Закланяха се бързо и дълбоко с ръце на колене, след което направо полетяха към конете си. Странно. Сега зависеше само от него да намери някоя от сеанчанските части. Някоя от тях щеше да се командва от по-старши от него и той щеше да може да се отърве от отговорността.
Сул-дам се беше смъкнала отново на колене до все още плачещата дамане, милваше нежно косата й и тихичко й напяваше.
— Хайде, успокой я — каза й той. — И по-бързичко. — Смяташе, че бе доловил тревога в очите на Мирадж. Какво толкова можеше да разтревожи човек като Кеннар Мирадж? — Мисля, че на юг ще зависим много от теб, сул-дам. — Защо думите му трябваше да изцедят така кръвта от лицето й?
Башийр стоеше на място почти в края на леса и се мръщеше на онова, което виждаше. Дорчото задуши рамото му. Загърнал беше плаща си срещу вятъра. По-скоро за да избегне каквото и да е движение, което можеше да привлече нечии очи, отколкото заради студа, въпреки че той пронизваше плътта му. В Салдеа това щеше да е не повече от пролетен ветрец, но месеците, преживени в южните земи, го бяха поразмекнали. Светнало ярко сред сивкавите облаци, забързани по небосвода, слънцето все още се намираше малко преди зенита. И пред него. Само защото си започнал една битка с лице на запад, далеч не означава, че ще я свършиш в същата посока. Пред него се простираше широко гористо пасище, из което лениво пасяха стада черно-бели кози, все едно че наоколо не бушуваше яростна битка. Не че тук се забелязваше какъвто и да било признак. Засега. Човек можеха да го раздерат на парцалчета, докато прекоси тази ливада. А сред дърветата, било то диви дъбрави, или маслинови горички, не винаги можеш да забележиш врага, преди да си се препънал в него, въпреки всичките си съгледвачи.