Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Доресин — каза тихо Бертом, и после малко по-високо: — Доресин, буцо такава!
Кокалестият мъж се сепна на седлото си. Също като Бертом и другите трима беше обръснал и напудрил предната част на главата си: войнишката прическа и облекло напоследък бяха станали модни. Доресин на свой ред трябваше да го нарече „крастава жаба“, както бяха свикнали помежду си още от детство, но вместо това сръга коня си по-близо до Бертом и се наведе. Угрижен беше и си му личеше по бръчките на широкото чело.
— Разбираш ли, че лорд Дракона е решил да ни убие? — прошепна той и хвърли поглед към колоната, точеща се зад тях.
— Кръв и огън, аз само слушах Колавер, но си знаех, че съм мъртъв, още откакто той я уби.
За миг Бертом изгледа колоната ратници, виеща се като змия по ниските хълмоше. Тук дърветата бяха по-рехави, отколкото отпред, но пак достатъчно, за да скрият от погледа ти атакуващ неприятел, преди да се е стоварил на главата ти. Последната маслинова горичка се намираше на около миля по-назад. Хората на Вейрамон яздеха в челото естествено, в тези техни тъпи дрехи с дебелите ръкави с бели райета, а след тях бяха иллианците на Кирил, с толкова ярко зелено и червено, че и Калайджии щяха да засрамят. Собствените му хора, прилично облечени в тъмносиньо под нагръдниците, все още не се виждаха, заедно с групите на Доресин и другите, и пред частта на легионерите. Вейрамон се беше изненадал, че пехотата издържа, въпреки че не беше наложил голяма скорост. Но не към ратниците погледна Бертом. Седмина мъже яздеха дори пред хората на Вейрамон, седмина мъже с корави лица и студени като смъртта очи мъже в черни палта. Един от тях беше с игла с формата на сребърен меч на високата си яка.
— Едва ли. Можеше да го направи по-просто — отвърна той сухо на Доресин. — А и се съмнявам, че ал-Тор щеше да прати от своите, ако е намислил само да ни напъха в месомелачката. — С набръчкано чело, Доресин отново отвори уста, но Бертом му каза:
— Искам да поговоря с тайренеца. — Не обичаше да вижда приятеля си от детинство в такова състояние. Ал-Тор му беше изкарал ума.
Погълнати в разговора си, Вейрамон и Гедвин не го чуха, когато се приближи до тях. Гедвин опипваше небрежно юздите си с хладно презрение на лицето. Тайренецът беше почервенял.
— Не ме интересува кой сте — казваше той на чернодрехия мъж с нисък, плътен глас и от устата му хвърчаха слюнки. — Повече няма да поемам никакъв риск преди да съм получил команда лично от устата на…
Двамата изведнъж забелязаха Бертом и устата на Вейрамон се затвори. Изгледа го така яростно, сякаш искаше да го убие на място. Вечната презрителна усмивка на ашамана се стопи. Вятърът се усили, студен и рязък, но не толкова студен, колкото погледа на Гедвин. Слисан, Бертом усети, че и на него му се иска да го убие на място.
Ледено убийственият поглед на Гедвин не се промени, но почервенялото лице на Вейрамон се преобрази забележително. Червенината бавно се стопи и след миг той се усмихна с мазна усмивка на съвсем леко насмешлива снизходителност.
— Мислех си за теб, Бертом — каза той сърдечно. — Колко жалко, че ал-Тор е удушил братовчедка ти. Със собствените си ръце, боя се. Честно казано, изненадах се, когато ти се отзова на призива му. Забелязал съм как те гледа. Боя се, че е намислил нещо по-… интересно… за теб, отколкото просто да биеш пети по пода, докато пръстите му се стягат на гърлото ти.
Бертом потисна въздишката си, и не само заради глупашката му непохватност. Твърде много хора се бяха опитвали да го манипулират със смъртта на Колавер. Тя беше любимата му братовчедка, но безумно амбициозна. Домът Сайган имаше основателни претенции за Слънчевият трон, но нямаше да може да го удържи срещу мощта на Риатин или Дамодред поотделно, да не говорим заедно, не и без откритата благословия на Бялата кула или на Преродения Дракон. И все пак беше я обичал. Какво искаше Вейрамон? Със сигурност не това, което се виждаше на пръв поглед. Дори този тайренски урод не беше чак толкова прост.
Преди да успее да отговори нещо, откъм дърветата към тях се приближи в галоп един кайриенец и дръпна юздите на коня точно пред тях. Бертом позна един от собствените си ратници, мъж с изпотрошени зъби и белези по бузите — Доил, от именията Колчайн.
— Милорд Бертом — рече задъхано човекът. — По петите ми препускат две хиляди тарабонци. И жени има с тях! С мълнии по роклите!
— По петите му! — изсумтя презрително Вейрамон. — Ще видим какво ще каже моят човек, като се върне. Аз определено не виждам никак…
Прекъсна го тропот на копита, а след това се появиха препускащи в бърз галоп пиконосци — изляха се като порой през дърветата. Право към Бертом и останалите.